artefacttum

Блог с артефакти от школата по творческото писане на Емилия Дворянова

„Кратки разкази завинаги” – предговорът като разказ и книгата като учебник

Поредицата „Кратки разкази завинаги” на Жанет 45, 2010-2012.

Поредица „Кратки разкази завинаги”, Жанет 45, 2010-2012.

Изречението „Когато се събуди динозавърът бе още там” е безспорно най-краткият разказ, който някога сте чели. То е и най-образният начин да се изкаже телоса на поредицата „Кратки разкази завинаги” на издателство „Жанет 45”.  Тя e добре позната за почитателите на кратките жанрове, а чрез ефектните корици, издържани в ярки цветове и специфичния почерк на илюстрациите на Ина Бъчварова е добре разпознаваема и като дизайн. Затова настоящият текст съзнава, че няма за задача да запознава с нова поредица, тъй като първите издания са на книжния пазар от достатъчно време и вече са добре познати, а предстоящите чакани („Всичко разорено, всичко изгорено” от Уелс Тауър). От 2010 година, когато излязоха първите книги от поредицата – „Черната овца и още басни” от Аугусто Монтеросо (който е и автора на краткия динозавърски разказ) в превод от испански на Нева Мичева и „Автобусният шофьор, който искаше да бъде Бог” от Етгар Керет в превод от английски на Милена Варзоновцева – до днес тя включва шест книги, което аритметически изчислено прави средно по две полиграфически тела годишно. Затова в следващите редове ще се опитам по-скоро да „екстратирам” концепцията, от една страна, на издателския жест, а от друга – творческия профил на представените автори, така както би могъл да ги вижда българския читател. Ще се опитам освен това да промисля възможностите книгите да бъдат не само четиво, едновременно забавно и поучително, но и да вършат своя специфична по-учи-телна „мисия”. Какво имам предвид?  Важно е не само с какви текстове „Кратки разкази завинаги”  представя авторите, но и как тези автори са (само)представени чрез встъпителните думи към българските читатели?  Какво писателят е видял като полезно да отбележи като свой опит за литературата – в случаите, когато предговорът е написан от самия автор – и за това как литературата става. На тази идея ме наведоха предговорите на книгите, които са част от концепцията, с която поредицата стартира. А тя е според издателя Манол Пейков е „авантюрата” да се върне публиката към жанра на разказа чрез последователното превеждане и запознаване на българския пазар с известни, но все още непредставени у нас книги. Именно затова може би в нея се откроява линията за поучение, за запознаване и не на последно място – възможността за учене чрез споделения чужд опит. В този ход на размисили се запитах и дали не могат тези предговори да функционират като учебни пособия? А някои от тях дори и като разкази. Показателни в това отношение как преговорът може да бъде разказ, но и да каже много за автора на книгата, са встъпителните думи на Е. Керет  към „Момичето на хладилника” (2011) , които са нищо друго освен разказ за писателя и неговото неудобство от посвещението върху книгата: „Какво да кажеш на пълен непознат, който може да е всичко от сериен убиец до добър самарянин?” Този особен предговор е матрьошка.
Преведените автори са разнородни както като националност, така и като стилистика. А най-новата книга от поредицата – „Пътуване с лек багаж” от Туве Янсон напомня и още една любопитна подробност: Янсон е първата писателка, с чийто текстове „Кратки разкази завинаги”  среща читателите. А това, което безспорно обединява книгите от поредицата, е разбира се, кратката проза, дефинирана от Давид Албахари така:  „Названието обхваща всички маломерни прозаични (и поетико-прозаични) форми, познати като „микроразказ”, „скеч”, „стихотворение в проза”, „басня”, „анекдот”, „моментна проза” и др. Това е разказ, чиято дължина не надхвърля страничка текст, съответно – история, представена с възможно най-малък брой думи, без да пострада смисъла й. ” Разказът за динозавърът на Монтеросо е добър пример за това. Пак Аблахари в предгова към сборника си в превод от сръбски на Русанка Ляпова споделя: „Книгата, която читателя държи в ръцете си, „Кравата е самотно животно”, съдържа 120 избрани разкази от всичките ми досегашни публикации”.  Това е характерно и за останалите книги от „Кратки разкази завинаги” – обща особеност на изданията е авторите да са представени от характерини, специфични за творческото им формиране репрезентативни творби. Този стремеж към цялостно,  но и същевременно еволюционно проследяване на авторовото развитие е антологичен подход, който откроява книгите от „Кратки разкази завинаги”.
Споменах по-горе „Черната овца и още басни” от Аугусто Монтеросо. Това е книгата с най-кратките текстове от поредицата, реализирани, както личи от заглавията жанрово като басни. Но нужно е да споменем, че това са едни много модерни и съвременни басни. Монтеросо държи да покаже, че всичко би могло да бъде казано вместо с езоповска поука чрез търсене на смешния финал. Това оттласква тези текстове от жанровата им определеност и ги приближава повече към краткия разказ. Впрочем в поредицата се наблюдава тендеция включваните разкази да се разрастват като обем във всяка следваща книга, всеки следваш автор е представен с по-обемни текстове, а това в най-голяма степен важи за „Телефонни обаждания” от Роберто Боланьо и „Пътуване с лек багаж” на Янсон.
Още нещо, което прави впечатление в разказите от сборниците – те са не само къси, но и камерни, включващи няколко, обикновено двама персонажа, фабула, обхващаща няколко часа или дни, а пространството нерядко е ограничето до стая, кораб или много малко селище, дори остров. А как разказват авторите? Както беше споменато вече, антологичният подход на сборниците предоставя на читателя и различни типове разказване – от първо лице или от трето, разкази, в които всяко изречение е „направено” като отделен разказ (например у Албахари „Кравата е самотно животно”), пределно фрагментирани разкази и такива структурирани като стихотворения проза. А тексът „Кореспонденция” на Янсон може да бъде определен като епистоларно стихотворение в проза. Разказаните истории, не само в „Телефонни обаждания”, но и в останалите книги, не са ведри. Бих могла да изключа от това наблюдение „Черната овца и още басни”, които се опитват да бъдат, като че ли напук весели, ала е невъзможно да не се съглася с Марин Бодаков, че „политическа тъга сълзи зад бълбукащия хумор”.
Какво може да кажем за финал за учебното пособие „Кратки разкази завинаги”, като каквото се опитахме да разгърнем поредицата, освен да посегнем към още едно лаконично изречение на Монтеросо: „Три задраскани реда са по-ценни от един добавен”.

За поредицата „Кратки разкази завинаги”: Жанет 45, 2010-2012.

Пълният текст на рецензията можете да прочете в „Литературен вестник“, бр. 34, 2012 г.

Яница Радева

Advertisements

Single Post Navigation

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: