artefacttum

Блог с артефакти от школата по творческото писане на Емилия Дворянова

Фентъзи, но не съвсем…

Изображение„Деконструкцията на Томас С.“ е  сборник от разкази и новела, който излезе  неотдавна в поредицата „Нова проза“ в издателството на Софийския университет. Този сборник е дебютна книга, но би следвало да допълним, че е много компактна и промислена дебютна книга. Авторът, Владимир Полеганов, както сочат кратките биографични бележки, е магистър по психология, а това е не без значение за построяването на психическото пространство в разказите му, защото то е не е от фантастичен (както излезлите вече критически наблюдения предполагат), а от вътрешно психичен характер. (…)
И птиците, и перата, и книгите, и раните, и градовете, и сградите, и машините в тази проза са алегория. Чрез сетивни  субекти, обекти, предмети Полеганов онагледява абстрактни значения.
Птицата е важно означаващо за прозата му, нейният вид, биосреда, особености на живот, полет, оперение, всички тези реални (реалистично представени) характеристики на обекта служат, за да бъде изразена духовна, психическа същност. Най-често в тази проза птицата е алегория на вдъхновението. Поне така може да бъде прочетен първият разказ в сборника „Птиците“, а перата й са думите. От разкъсаната телесна цялост (марля, дреха) се „ражда“ творчеството. Разкъсана марля никога няма да покрие раната, тъй както тъмносинята „кръв” върху листа винаги ще е обилна. Мастилото и кръвта са субстанции, между които може да има единствено знак за равенство. Разказът отворя и темата за лудостта, но предадена не като диагноза, а като състояние на духа, като способност на обитаване на (друг) свят. Такъв прочит ни предлага и друг разказ, отново с птича семантика в книгата – „Перото”.
„Деконструкцията на Томас С.“ се „отваря“ и „затваря“ от текстове с птици и рани. Както в „Птиците“, „Градове и рани: първо пълно издание“ е разказ концентриран върху не реалния, а психическия свят. Градовете в него, друга безспорно важна тема за Владимир Полеганов, са като че ли два – поне сюжета така ги назовава – а може би всъщност са две лица на един и същ град – психическото и физическото. („Жителите му обитават града с телата си  и псевдограда със съзнанията си.“)   Раните, „украсяващи“ телата на жителите на псевдограда, са не реални, макар сюжета така да ги представя и по този начин да позволява алюзията за фентъзи прочит на историята, или като приказка. Полеганов на няколко пъти използва това сравнение, но за да се разграничи от приказното разказване. А това е важна сигла, оставена от автора в текста. Това, което разказвам, казва той не е приказка. А какво е всъщност – история за духовната ни същност. За живота ни, който е рана. Нещо друго, извън сюжета, с което трябва да бъде спомената новелата „Градове и рани“ е мистификационния жест – бележките и коментарите на издателя, в които биха могли да се открие автоирония, но в по-широк смисъл това е и ирония, насочена към съвременното общество и като българско, и като глобално („Историята, хаотична и объркана, прекалено емоционално и на моменти излишно мелодраматична, е една много типична за жителите на Ирасион обсесия…“)
(…)
Книгата помества между страниците освен лудостта, белязването, раната, също и Библиотеката, другото изключително силно символно натоварено място. Така както птицата носи вдъхновение, библиотеката пази памет, автори и книги, или книги-автори. Разбира се, има и още нещо, което трябва са споменем с оглед на това, което различава прозата на Владимир Полеганов с онова, което обикновено разбираме под фентъзи. За онагледяваш пример ще ми послужи разказът „И никой не си отива”. Той е не толкова фантастичен разказ за това, как е изнамерен начин мъртвите да живеят буквално (телесно) сред нас, а по-скоро разказва за това как хората допускат живота им да се протича, като че ли са мъртви. А да живееш така не значи ли да се подчиниш на рутината? Така прочетен „И никой не си отива” е един умел начин да бъде разказано обезличаването в живота, използвайки „загадъчни”, „страни” или „фантастични” средства и инструментариум от друг жанр, защото този разказ по-скоро определям като текст за разпада на тесния кръг на семейството, отколкото разказ за техническия (или технологическия) опит със смъртта.
Характерен похват за повествуване е, че разказвачът се заявява категорично като външен наблюдател (намерил ръкопис) или пасивен участник глас, четящ (или пишещ) писмо. Тази особена позиция на разказвача му дава възможност да накъсва сюжета (това е характеристика на немалка част от разказите в сборника) на означени графично или не части, които понякога имат и известна автономност. „Деконструкцията на Томас С.”, дал озаглавяването на сборника е пример за такъв тип разказ. Накратко, Полеганов чрез „деконструиране” на историята, която има да разкаже „гради” разказа.

Владимир Полеганов. „Деконструкцията на Томас С.“ УИ „Св. Климент Охридски“, 2013.

Пълният текст на тази рецензия е в Литературен вестник, бр. 15, 16-22.04.2014.

Яница Радева

Advertisements

Single Post Navigation

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: