artefacttum

Блог с артефакти от школата по творческото писане на Емилия Дворянова

При входа на един нов роман: „При входа на морето” от Емилия Дворянова

Емилия-Дворянова-ВходаДа пишеш за книга, чиято среща с читателите предстои е занимание, без съмнение, отговорно. А да пишеш за автор, чието творчество с интерес следиш, е освен това и трепетно занимание. Дали трепетът не от същото естество, като онзи, с който авторът очаква книгата си? Още не е я видял, тя все още не се е родила, още не може да бъде подредена в библиотеката сред останалите книги – „Къщата“ (1993), „Passion или смъртта на Алиса“ (роман-фуга, 1995), „La Velata“ (1998), „Госпожа Г.“ (2001), „Земните градини на Богородица“ (2006), „Концерт за изречение“ (2008). Както и сред книги като например „Вълшебната планина” на Томас Ман. Да, наистина, новият роман на Емилия Дворянова, за който ще опитам да кажа няколко думи – „При входа на морето” може достойно да бъде подреден до знаменитото произведение на Томас Ман. Не споменавам случайно точно тази творба на немския писател, както и Емилия Дворянова не споменава случайно този роман в своя. Родството между двете произведения надхвърля сходството на нивото на сюжета с пребиваването в санаториум на главните им персонажи, с гонга, който кани около масата, с появата на „Сън в лятна нощ” и в двете произведения, както и забравата на биографичното време, дори и сходстовото на някои персонажи: в „При входа на морето” ще се открои на читателя името Клавдия… Клавдия с плитките. Тук Клавдия е страничен, дори странен, епизодичен персонаж, персонаж „цитат”. Някои герои или техните особености, които се явяват епизодични за „Вълшебната планина”, са станали централни за главните герои на „При входа на морето” на Емилия Дворянова (сещам се за желанието на Хана да остане завинаги в санаториума). Но изводите и успоредните прочити нека оставим на литературните интерпретации. Работа на критиците ще е също да проследят дали „При входа на морето” не е българско постижение от характера на „Вълшебната планина” и дали освен това няма да открият в него и една нова нишка, или по-добре да кажа – посока в писането на Емилия Дворянова. Дали няма да бъдат открити там (нарочно оставени) следи от предходните романи на писателката.
Тук аз искам да споделя нещо от моя личен опит в прочита на романа. Усещане като изкачване по вита стълба. Отделните епизоди са като изкачване на ново ниво или на нов етаж и на всяка извивка по тази стълба-роман се оглеждаш и те обзема чувство за повече светлина. На първото ниво е калта, която се полепва по човека „като втора кожа” и той сякаш ще се излюпи нов, пак на същото ниво е и басейнът с изворна вода в подземието на санаториума, от който също излизаш прочистен. Ако това прочистване в калта и басейна можем да четем като изчистване на тялото, то всички други изкачания по витата стълба на романа водят към прочистване на духа – докато стигнем до извисяването на дъгата, на слънцето, на героинята над скалите и свалянето на превръзката, както свалянето на страховете и съмненията може би… Важни моменти по тези изкачвания към точката, където ще се състои романовата епифания, са вечерите. Особено петъчните, белязани с очакването на доктора. Докторът е важна фигура за романовата плътност, която макар да се появява директно само в началото на творбата, читателят в нито един момент няма да забрави. Докторът е едноверменно копнеж и всеприсъствие, оставящ знаци, послания, дарове; негрешащ, защото привидната му грешка (диагнозата изписана като melencolia II) е всъщност важен елемент от романа, негова „втора кожа”.
„При входа на морето” макар че е роман, забравил биографичното, миналото време на своите герои, помни астрономическото – сезоните, сънищата – те са зелени. Той се взира в морето, което има свойстсвото да се мени, но в което не се къпе никой и не се плава (като в морето на живота или кое да е друго море). Затова пък романът потапя читателя в онези околоплодни, хранителни води на словото, чрез които пребиваваме почти физически в творбата. А морето от новия роман на Емилия Дворянова, не е онова от „Земните градини”, то е като стена, то не пропуска навътре, всичко връща обратно, няма излаз от брега му към друг бряг, а не е ли точно този бряг другия? И всички пътища назад към света са непроходими, кални, затворени. Няма връщане. И целият свят сякаш е забравил за обитателите на санаториума, в който… от какво се лекуват всъщност? От какво друго, освен от живота?! Но и тези, лекуващите се от живота и света, гости на санаториума са забравили света, който е някъде там. Те не питат за него, не страдат за нищо, останало някъде там, не съжаляват за нищо. Те са сякаш в зелената багра на покоя. Покоят, който на цвят е зелен, покоят, който е сън. В зеленото, след което идва преображението. И наблизо има някого. Кой е? Той е. И за всекиго има кехлибарена круша като знак за любов.

Публикация в сп. „Море”, бр. 1, 2014
Яница Радева

Advertisements

Single Post Navigation

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: