artefacttum

Блог с артефакти от школата по творческото писане на Емилия Дворянова

Два от отговорите на Александър Христов и Владимир Полеганов на въпроси на Мехмед Aтипов за сп. Страница (от бр. 1, 2016)

М.А.: Истински ли е този сън в „Следобеди, които топят дървета“ (т.е. наистина ли е сънуван или е измислица, целяща да предаде посланията, които искате да изпратите)?
А.Х.: Всеки разказ има някакъв катализатор, случил се в реалния живот или в съзнанието на автора, но той на пръв поглед може да няма нищо общо с разказа. Това няма отношение към самия текст, според мен. В този смисъл едва ли е важно дали аз съм сънувал този сън, дали съм го измислил, или някой ми го разказал. Когато разказът е готов, всякакви предпоставки за неговото написване губят важност по същия начин, по който скелето губи значение, след като къщата е готова…
М.А.: Имат ли какво да кажат днес младите автори и смятате ли, че техният глас трябва да бъде чуван повече?
А.Х.: Ако един писател няма какво да каже, той е изправен пред сериозен проблем, независимо дали има една книга или десет. Не мисля обаче, че в литературата има „трябва“ и „не трябва“. Никога не бих изрекъл нещо от рода на „дайте път на младите, само защото са млади“. Доколко един глас ще бъде чуван, зависи от силата му. Ако един млад автор си мънка под носа, сам си е заслужил да не го чуват. Но ако им хубав изнесен глас, ако не го е страх за какво да вика, никой не може да се направи оглушки вечно, най-много да му потече кръв от ушите.

М.А.: Текстовете в книгата Ви не разчитат на сюжетите си, поне не само на тях. Смятате ли, че изборът на тема и добре подбраният сюжет са сред основните необходимости за създаване на добър разказ или смисълът е в постигането на желаното внушение?
В.П.: Зависи от това, което авторът иска да разкаже или да предаде. В случая с разказите в сборника ми съм се опитвал да предам състояния. Те са моите „сюжети“, с малки изключения. По отношение на темата — вярвам, че тя е основна за едно произведение. Ако няма тема, един начален образ, при мен писането просто не се получава.
М.А.: Много от разказвачите в поредицата „нова проза” представят като събирателен център на преобладащата част от чертите на обществото в текстовете си София, но се забравя и едно обръщане към провинцията и по-скоро селото. Как гледате на тази опозиция?
В.П.: По-скоро виждам две възможности за новата литература: провинцията и селото. Трябва да се търсят нови начини за осмисляне и описване на София, погледи, които да стигат отвъд представата за града от 90-те години — като място на ширещи се несправедливост и нищета, през което обаче творецът се плъзга някак бързо, без желание за впускане на дълбоко или излитане нагоре (за птичи поглед, да кажем). Алтернативните, фантастичните и хиперреалистичните картини също могат да казват истината за града. Същото се отнася и за селото и провинцията. Това са огромни пространства, огромни възможности за писателя. И понеже това е правено и преди — разказите на Васил Попов, на Радичков, на Йордан Вълчев — не виждам защо да не се опитваме да го правим и сега. Така че въпросът не е да видиш опозицията или да вземеш страна в нея, а да не се ограничаваш.

Advertisements

Single Post Navigation

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: