artefacttum

Блог с артефакти от школата по творческото писане на Емилия Дворянова

Archive for the category “Участници”

Записки за и от „Аспарухово”

DimoDimov

сн. Петко Момчилов

В онази вечер, когато дълго водата тече от раната на небето и сякаш нямаше да има край, а политиците цяла нощ си разменяха любезности, в онази нощ, ние, които все пак бяхме далече от потопа, приютени временно в своите собствени Апокалипсиси, загасихме информацията, която идваше по различни канали и заспахме. На следващия ден щяхме да се утешим със смси в помощ на пострадалите наши съграждани или да отделим дрехи, белина, вода и други неща.  Едно момченце щеше да опакова играчките си, да напише в лист от тетрадка името и възрастта си – седем години – и да ги изпрати до друг седемгодишен непознат приятел, който е загубил в наводнението своите собствени играчки.
Не зная точно в кой момент Димо Димов е затворил книгата със стихотворенията на Бродски и взел това решение. Не зная колко време му било необходимо да стегне багажа си, нито с какво е пътувал на изток, където нуждата от него, или пък нуждата за него да бъде там го е водила? Не зная дали е разговарял с някого  по време на своето пътуване, дали, ако е пътувал с автобус, по време на почивката, докато се е разхлаждал с минерална вода, понеже кафе не предпочитал, е разказал на някого за целта на своето пътешествие. Струва ми се, че го виждам с онези движения, привични му, да разговаря с някой спътник за своето желание да бъде точно там, може би е споменал, че пише разкази и би му се искало… Не зная как е протекъл разговорът и колко дълго Димо Димов е търсил жилище, в което да отседне, но със сигурност знам, че след като предплатил съответните дни, които възнамерявал да остане (за радост на наемодателката, защото безспорно радост е да приютиш летовник в това дъждовно лято и освен това да не носи в банята пясък от плажа, понеже нали постоянно вали. Навярно това си е помислила наемодателката или наемодателят, но всичко това аз мога само да го въобразявам) се упътил към центъра на пострадалия квартал, там открил други подобни на него, решени да помогнат, докато Държавата се самоизяжда. Взел ръкавици, ботуши, маска и лопата. Взел каквото му дали и тръгвал. Тръгнал там, където трябвало. Със сигурност вечерта, когато се прибирал наемодателката му откривала следи от кал, а дрехите му и косите му са миришели на тиня. Заради тези неудобства навярно тя надали е смъкнала от наема или му е върнала част от парите, дори след като разбрала целта на пребиваваното му в нейния град. Димо Димов, разбира се, не мислил за това, дори по някое време може би е забравил , че е писател, защото сутрин със сигурност се събуждал с болки, за които се казва обикновено, че са и на онези места, където никога не е предполагал, че има мускули. На обяд свалял маската, която предпазвала дробовете му от пясъка и пиел кафе, вече нямало значение, дали в началото на неговото пътуване го е харесвал или не.
Когато се върнал у дома, спал дълго, а после поискал да напише нещо, но нали за писателите е казано, а и Бродски на едно място се съгласява с това, че те трябват да погледнат отстрани преживяванията си, за да могат да ги коментират, той седнал и написал ето това, което ми предостави:

„Вчера се прибрах в София и все още се опитвам да се наспя. След седмица в „Аспарухово” като доброволец, ето някои мисли, неподредени и кратки, в отговор на многото въпроси как е било там.

Беше кално. Никога не съм си представял, че може да има толкова много кал и тиня на едно място. И тази кал и тиня да е в домовете на хората. След няколко дни тази кал се превърна в пепел и прах, и по улиците в „Аспарухово” масово можеха да се видят хора, който слагаха маски на излизане от дома си. Нещо, което не съм виждал никъде другаде, освен по различни летища по света.
Разбрах, че няма значение дали си образован или необразован, дали си висок, нисък, българин или чужденец, богат или беден, с добра работа или безработен, защото единственото важно нещо е да имаш желание. И ако имаш, ще намериш начин да помогнеш.
Разбрах и колко лесно може да се работи в екип с хора, с който никога преди това не си работил. Как с тези хора може само след няколко часа да се сработите толкова добре, че да е нужно само едно кимване, за да са разберете помежду си. Разбрах също и че с някои хора, въпреки общата кауза, никога не можете да работите заедно, не и ако искате да има резултат.
Странно е, но разбрах по-добре и ценността на една магистратура като Трудова и организационна психология. Не че преди не съм се досещал, но точно през тази една седмица понятия като „групова динамика”, „трудова психология” и прочие придобиха съвсем друго значение за мен. Така да се каже, теорията и практиката се срещнаха някъде из улиците на квартал „Аспарухово”.
Разбрах също така колко е приятно някой, доскоро съвсем непознат, да заспи от усилията през деня, облегнат на рамото ти и по някое време да те докосне с пареща ръка в съня си, а по-късно, когато вече се е събудил, да ти благодари за близостта.
За удивителната липса на организация на държавно и общинско ниво няма да коментирам нищо, защото все още не мога да я проумея. Но е плашеща, и то дори при бедствия от такъв мащаб.
Плашеща е липсата на информация, плашещо е как тази липса създава хаос и паника сред живеещите и сред пострадалите, като същевременно става добра почва за какви ли не слухове и интерпретации.

В Аспарухово разбрах наистина какво значи съпричастност. Разбрах и какво значи благодарност. Искрена и от сърце.
През изминалата седмица разбрах също така колко е прекрасно е да те прегръщат непознати хора. Непознати, но след прегръдката вече близки. Да ти стиснат ръката или просто да ти кажат няколко думи, техни си думи, всеки своите.
Бях там и помагах.”

Записки ОТ Димо Димов, записки ЗА Яница Радева

Advertisements

В нито един съновник не пише какво означава да сънуваш Итало Калвино

ИзображениеНа 17 октомври 2013 г. в Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ беше представено изданието „Калвино.net“ по повод 90 години от рождението на Итало Калвино. Публикуваният тук текст от Владимир Полеганов е включен в него, заедно с художествена проза, поезия и библиография за италианския писател. „Калвино.net“ е издание „Тера Фантазия“ и Италианския културен институт в София.

В нито един съновник не пише какво означава да сънуваш Итало Калвино.
В отворените само през деня библиотеки в градовете, както и във винаги достъпните библиотеки в мрежата, пише какво означава да четеш Итало Калвино, какво е да пишеш, след като си го чел, понякога – какво е да направиш филм по него. Но нищо за сънищата.
И се случва така, че една нощ изведнъж се озоваваш в град, за който очите на картографите са слепи, а ти се чудиш какво да правиш с всичко, което виждаш. В този град писателите са винаги с гръб към теб: зърваш ги само за момент, точно преди да се скрият зад някой ъгъл, или преди огледалото да застине само с твоето отражение върху себе си. Книгите имат най-непредвидимите следващи страници: мастилото по тях никога не изсъхва напълно; понякога думите се разбягват като стреснати риби и на дъното остава единствено сянката на стигналия до брега пътешественик. И историите са дълги, наистина дълги, с главата тук, а с опашката – там, когато още никой не е знаел, че може да съществува пространство, също и време. А ти, когато стигнеш до обсерваторията в този град и погледнеш през телескопа там, виждаш само едно нещо: собственото си око.
Горе-долу това е да сънуваш Итало Калвино.
Еднакво е и през нощта, и през деня. И във всеки един момент след съня нещо с голяма енергия, която е същата по сила както под слънцето, така и на лунна светлина, започва да работи, да случва, да променя. Тогава ти се иска да видиш поне в един от съновниците, които трескаво отваряш, какво значи всичко това.
Но на мястото на „Итало Калвино” не пише нищо. Има само бял лист с твоята сянка върху него.

Птиците

ИзображениеЕдно:
Ако гледа достатъчно дълго и внимателно през южния прозорец, може да успее да проследи някоя от тях до гнездото й. Така е чувала. Макар че как ще види къде точно е гнездото в тази огромна планина, не й е ясно. Няколко часа са минали, откакто е започнала да гледа през южния прозорец, и нищо. Нито птица, нито перо дори. Единственото, което пърха из главата й, са думите, които е запомнила от детството, може би от баба си, че на юг летят само добри птици. Ако питат нея, ще каже, черни петна летят на юг. Черни петна с червено в клюновете. Не знам как изглежда доброто, пернато или не, но не е такова, сигурна съм. А и никоя от нейните птици не отлита на юг, само отива в планината и се връща. Зад гърба й дреме празната стая. Зад нейния гръб: стена. Зад стената, в другата стая – прах, мушички и шум от съхнещи думи. Той е на бюрото си, машината му трака върху листа, раната му сигурно кърви. По-късно ще се погрижи за нея. Сега иска да погледа още малко. Небето няма нищо за нея. Времето, изглежда, също. Синьото синее, по него се плъзгат минути, часове. Които се носят нависоко, ги всмуква слънцето, които са на ниско, ги раздират кулите на града. Не може да каже, че времето е спряло тук. Иска й се, но не може. Което е хубаво, казва си, защото така знае, че времето е неизчерпаем източник. Има от него, значи. Ще има време да погледа още малко. Да стане от стола. Да се обърне към стаята. Да я огледа даже, преди да оправи полата си и да тръгне към вратата. Да отвори вратата бавно и да отиде при прахта, мушичките, при неговите думи. Да се погрижи за раната му. Да се погрижи за стомаха му. Да се погрижи за себе си.
Ще има време и да разбере какво се случва.

Две:
Когато влиза в кабинета му, той не е на бюрото. Лежи на леглото, заспал. Прозорецът е отворен. На перваза има черно перо. Тя го слага във вазата до пишещата машина и затваря прозореца. Там има още няколко като него. Той отваря очи. Днес писах малко, казва й. Виждам. Тя се връща при машината и полупразния й лист. Бялото е недостатъчно. Тъмносиньото е прекалено. Винаги ще е прекалено. И как няма да е: тези думи, те ядат мъжа й. Всеки ден. Стига ги е гледала. Марлята му е разкъсана. Червеното е плъзнало по почти всяка нишка. Зад разпарцалената превръзка наднича раната. Течностите за промиване, мехлемите, материалите за превързване отдавна са се преместили от банята тук, в тази стая, на рафта с книгите. Пак ме изненада. Всеки път. Бях затворил прозореца. Бях го залостил. Виждаш ли онази жилетка? Тя беше върху друга, отдолу имах блуза, риза. Мислех, че пластовете ще я забавят. Че… Естествено, че няма, прекъсва го тя и му казва да замълчи за малко, да не мърда, така, докато не махне капещата марля и не затвори онова нещо под нея. Че кога са го правили? Никога, той е съгласен. В началото всяко подменяне на превръзката е съпроводено от плач, и от двамата. Нощите им са безсънни от момента, в който той й казва, че му е отредено да се занимава с писане. Силата на виковете й, силата на юмруците й от деня, в който доставчикът донася машината, сега й се струват така невъзможни. Уведомителната телеграма от кметството отдавна не е рана, а просто белег. Той се е примирил твърде бързо, мисли тя. Тя не иска да се оставя на това, не подозира той.
Някой ден ще махне всички снимки от стената, ще счупи всички рамки. Така онова, което е тръгнало да изтича от тях, ще изтече още по-бързо. А и за какво й беше то? Някакво предписателско минало. Някакви щастливи сцени, парализирани, невъзможни сега, под диктата на думите. И без това пази всичко в главата си:
следобедните разходки в единствения парк на града
нощните концерти в най-горещите дни на лятото
шоколадовият сладолед, който не му харесва
жълтата лодка в езерото
Всичко е в главата й. Скрило се там, през зяпналата й уста, от момента, в който тя прочита телеграмата на глас:
Строител на обществото.
От март т.г.
Стоновете му я връщат в стаята. Кога е успял да се върне отново на бюрото? Не трябва да изпускам този момент, каквото и да долети след него.
На следващия ден, когато го намира в локва кръв на пода, когато вижда няколкото изписани от горе до долу листа до пишещата машина, тя не издържа и решава да направи нещо.
Преди това намира време, за да се погрижи за него.

Три:
Жената на горния етаж е загубила ума си преди години. Тя твърди, че са колкото перлите в огърлицата, с която не се разделя. Регистърът в клиниката сигурно има друга версия. Жената на писателя посещава жената от горния етаж сравнително често. Двете обичат да споделят тишините си: тази на лудата е тежка и голяма, онази на съпругата се утаява бързо на дъното й. В мъглявината на следобедните им бездумия главата на всяка е като кула в потопен град: видяла е много, знае много, не може да каже нищо. Това е следобед на думи, обаче започнал с не издържам от посетителката. Оказва се, че с тези думи запушалката е изтръгната, започва изливане, което никоя не може да спре. Нека ти разкажа как загубих ума си, започва безумната. Той бе последното нещо, което загубих, да знаеш. Как се държах за него, как го стисках до посиняване, ама не, не щя да остане. Губим всичко, да знаеш. Още майка ми ми каза: така е устроен светът, че всичко да изтече от теб. Ти нямаш клапи, нямаш врати, момиче. Погледни ме, цялата съм на дупки. Та така. Това ми каза и това беше истината. Аз, глупачката, отидох да търся някаква истина, намерих я, и полудях. Всичко, което виждаш по мен сега, всяка вдлъбнатина по някога гладката ми кожа, всяка резка, е буква. Нека ти спестя четенето: аз полудях, защото разбрах къде е отишъл. Но първо нека ти кажа за птиците: не можеш да ги победиш. Нито малките, нито големите. Те летят, ние вървим. Можеш само да ги следиш с поглед. И проклинаш. Аз проклинах толкова дълго, че за известно време останах без думи. Не без глас – без думи. Все едно ги бях пропила или пропиляла. Но после се върнаха. Оттогава си ги пазя само за мен. Е, и за теб понякога. В началото те мразех. Исках да те удуша – ей, там, в онзи ъгъл. Тогава щях да мога, бях силна. Но понеже вече веднъж бях загубила думите си, реших да не рискувам да загубя и силите си. А и после видях, че си свястна. В този блок няма много такива. Та, да ти кажа какво видях. Едно не знам: бягство ли е това, или спасение. Да се радвам ли, или да плача. Така и не разбрах. А много го мислих. Малко ми беше останало, всичкото го вкарах в тази все по-мудна мелница в главата ми. Накрая го зарязах. Няма смисъл, казах си. Аз вече съм луда, за какво ми е да търся обяснения за този свят. Трябва да свикваме с усещането за край, защото краят винаги идва и е всичко, с което оставаме.

* * *
Жената слиза по стълбите и си повтаря думите на лудата, превърта една от сцените на разговора им в главата си. Трябва да отидеш от другата страна на планината. От другата страна? На планината, казва тя. Звучи някак, млъква за малко, приказно. Приказно звучи, но не е. Не е приказка, друго е. Ще го загубиш, това е сигурно. Какво ще загубя, мисли си тя, докато стълбите до вратата й намаляват, или кого. Мъж или разум? Не е ли едно и също на този свят? Ненужните мисли остават зад нея, пред вратата. Какво видя там?, пита я. Какво видях, знам само аз. Но дали го помня, това не знам. То е още някъде в мен, върти се и гори, бавно, до момента, в който ще ме взриви. Но дотогава, не мисля за него.

* * *
Преди да тръгне, му казва, че трябва да отсъства, че няма да се бави, най-много ден-два, да гледа да не пише, ако може, ако не може, да предупреди съседката, която и да е, някоя, тя ще остави ключа си в саксията до вратата, да каже на брат си, ако трябва, поне за ден може да се откъсне от ценната си фабрика, да не се движи много, най-много до кухнята, където има яхния, супа, два хляба, нещо за десерт.

Четири:
Пътят към планината е прав, идеален. Край него има тополи. Пръстите на вятъра бутат върховете им насам и натам. Сенките на дърветата падат върху пътя като езици, облизват сивкавата му кожа, прибират се. Тя върви по средата на пътя, гледа да не ги настъпва. Все едно не са сенки, а дупки. Като че ли всяка следваща крачка може да се окаже началото на полет надолу. Очите й вече са в планината, даже отвъд нея. Скоро цялата ще е там и ще разбере. Или лудата ще се окаже лъжкиня. Просто завистница. Не й се иска да мисли за това сега. Няма да мисли. Ще върви само напред, до края на пътя, после по пътеката през планината, след това по пътеката към долината, за която й разказа онази. Докато върви, няма да поглежда назад, разбира се. Няма да поглежда нагоре, за да не се ядоса отново на онези изчадия, които носят откъснатите парчета от мъжа й и от десетки други хора нанякъде отвъд планината. Как бих подпалила гнездата им! Или може би не. Те вече са въгленочерни. Бих запушила ада, от който излитат. Да.

Пет:
Тя е на края на пътя си. Иска й се да продължи, поне още няколко крачки, но не може. Иска й се да затвори очи, поне за момент, но не може. Иска й се, щом е така, да е статуя, да е камък, но не е. Иска й се да е луда и да си измисля, да фантазира, но явно е с разума си, не го е изгубила.

Вижда я: къщата в гората.

Бяла, красива. Тази къща е като спусната отнякъде, толкова не на място, но толкова немислима другаде. Тази къща, сигурна е тя, е извън времето. Пролет, лято, есен, зима се гонят около нея, без да я докосват, като страхливи ухажори. Тази къща е най-сигурното място на света. Сега вече може да се движи. Нещо е изцедило парализата от тялото й. Докато е гледала къщата, тя е изпълзяла като змия и се е скрила под някой камък. Прави няколко крачки напред, бавни в началото, после – после почти тича към белите стени, към вратата от светло дърво, с брава от мед. Спира я строгият взор на прозорците. Ние водим към душата на тази къща, чува ги тя, не може да тичаш към душата на каквото и да било. Към душите трябва да пристъпваш внимателно, тихо. Разбира се, кима тя, разбира се. И се спира. Как може да ги вижда чак сега?! Птиците са няколко. Накацали са на покрива, на первазите, една подскача пред вратата. Очите им са любопитни, клюновете – пълни. Движенията й не ги плашат. Само студеният вятър, изглежда, е способен да разбърка перфектната подредба на перата им. Тя се опитва да им изкрещи нещо и тогава разбира, че на това място няма глас. Не се учудва, логично й се струва. Птиците изчезват в къщата. Една по една. През прозореца, през стената, през вратата, през покрива. Потъват като гмурци в отражението на дом край най-спокойното езеро на света. Тя си мисли: и тук са напаст. И пристъпва напред, внимателно, към прозорците.

Вижда ги: мъжът и жената.

Той лежи на дясната половина на леглото им. Тя е седнала на стол до него. В скута й има кърпа. В краката й има леген. Краката й са слаби, елегантни – това се забелязва лесно, защото роклята, която носи, е къса. Дрехата е в зеленото на есента, тъмно, прекрасно до кафявото на косите й. Мъжът изглежда е гол. Горната половина на тялото му – със сигурност. Долната е под одеяло, което е сиво като пердетата на спалнята. Сиво и като килима долу, под нежните й крака. Неговите крака най-вероятно са силни като ръцете и раменете му. И също така покрити с рани. Жената отвън въздиша с разбиране. И продължава да гледа. Вижда птиците, които вече са в къщата.
Една по една се появяват в спалнята. Въртят глави настрани, за да обхванат очите им обитателите на дома. Търсят къде клюновете да оставят товарите си, за да могат да откъснат нови парчета месо. След момент тя разбира, че греши. Птиците започват да скачат, по сивия килим, към металния леген. Оставят парчетата там, в легена, в краката й. Не оставят по килима нито следа, нито капка кръв. Жената се навежда и потапя кърпата в легена. Изстисква я и я понася към тялото на мъжа. Започва да промива раните, които, една след друга, изчезват. Мъжът гледа към жената. Тя се усмихва. Смее се. Двамата се смеят. Изглеждат радостни. Изглеждат познати. Онази отвън не чува нищо. Може само да чете чертите им.

И след това вижда детайлите:

всички детайли пред очите й. Всяка бръчка по лицето на мъжа, по белите чаршафи, всяка прашинка по скрина и върху скута на жената, всеки паяк в ъглите, в цепнатините, всеки цвят от снимките на децата по стената, всяка буква по отворената върху нощното шкафче книга, всяка линия от дърворезбата на гардероба, всеки косъм по неговото тяло и по тялото на котката, която спи на лявата половина на леглото, всеки клавиш на счупената пишеща машина на бюрото. Детайлите я заливат, вливат се в нея и заемат освободеното от парализата тяло. Текат по вените и артериите й и пълнят главата й. Гризат мислите й, изяждат ги. Детайлите правят света, този ужасен свят отвъд планината, реален. И невъзможен за нея. Тя може само да ги гледа. Тя може само да чете знаците на този свят. Дори да се протегне, няма да докосне нищо. Дори да отвори уста, няма да изкрещи нищо. Дори и да тръгне, няма да отиде никъде. Невъзможно е да се движиш из място, което не е за теб, казват й прозорците. И тя не кима, защото не може.

Разказът „Птиците“ е публикуван в „Литературен вестник“, бр. 22/2013, с.9. Той бе коментиран от Едвин Сугарев при огледа му на най-новата българска литература „Ускореният пулс на младата българска литература“ в същия борй на вестника: „…тази млада литература не е създадена, за да доставя удоволствията на мимолетния прочит. Тя е създадена, за да проблематизира света, за да изтръгва мисленето ни от уютните матрици и лесните обяснения. Какви странни птици са „Птиците” на Владимир Полеганов например – не са ли гарваните на собствената ни съвест, не са ли лешоядите на пропуснатото и лекомислено пропиляното?“

Изложбата

Когато Сийка, или госпожа Сийка, както я нарече уж на шега момчето от охраната, когато тя за първи път влезе в магазина, чу от управителя за изложбата и й се прииска да плесне с ръце и да каже, това не може да бъде. Обаче тя не разполага с друга дума, освен „разбрах”.
Преди толкова когато време влезе тук, с бомбе, забравено от една сродница, което си беше нахлупила, защото вятърът навън щеше напълни с всякакви боклуци къдриците й, дето и без това се решат толкова трудно, всички си помислиха, тази госпожа сега какви ще върши при нас. Обаче се видя, че тя не е каква да е госпожа, а госпожа Сийка, нашата госпожа Сийка, която носи печени кестени от двора си като им дойде сезон. А иначе ежедневно се грижи да прозрачността на витрините. Но в големия магазин влизат толкова малко хора, че тя успява да постигне без много грижи прозрачността дори на теракота в помещенията за тоалет и в този случай човек би могъл да си помисли, но как е възможно това. Ами, възможно е, не с магия, разбира се, просто Сийка, или госпожа Сийка, е такава чистница, това всеки в магазина би могъл да го потвърди. Макар цели дни да не пуска прахосмукачка, просто прашинка няма на пода. Сякаш още щом влезе, всичкият прах се разбягва. Когато бръмне с прахосмукачката го прави не за друго, а заради служебните задължения, пък и всякакви микроскопични твари полазват и невидими прашинки падат от хората. Но най-често упътва посетителите с онази вечно млада усмивка, която изглежда такава сякаш заради носа – едни такъв особен, гардеробиерката, която е пътувала доста на млади години, казва, че има подобни по някои източни острови, но не точно същите, такъв нос, казва, едва ли някъде се среща. Госпожа Сийка се усмихва като слуша това и отговаря само, среща се, разбира се, ама, разбира се, че се среща. А когато липсват завеяните посетители, остава й време да си прехвърля през ума това онова.
А ето сега управителят и най-вече собственикът от чужбина са решили да предизвикат интерес, един вид реклама на специалния магазин, дето прилича на някакво министерство с тези червени мокети на пода, пълен с бутикови стоки, не парцалки като в моловете, а със съвсем изящни изделия, или поне успешно прекопирали изяществото кутийки за бижута или шахматни фигури с униформи като истински войници, и също цветни, ванилини и фруктови аромати, полепващи се сякаш по тялото й, когато минава покрай витрината с парфюмите. Ако беше млада или поне суетна, колкото са младите, би се застоявала по-дълго при миризмата, да я попие хубаво и колкото може по-навътре, докато усети кожата си превзета от тази обилна миризма. Дори може би отворила би някое от шишенцата и би вдишвала, или дори би си впръскала една капка, както продавачката когато мисли, че не я виждат. Но тя отдавна вече не е млада, а открай време не e суетна, и отдавна живее съвсем сама, дори синът си вече не чака, понеже се запиля в онази отвъдокеанска държава с топъл климат и спря да праща eсeмeси за празниците. Само това й остана от него – да се погледне в огледалото сутрин да види тази форма на носа, каквато и той има, все едно го е откъснала и го е залепила на лицето му. И как да не я намрази тази страна крадла, винаги гледа етикетите и никога не купува нещо от крадлата, никога? Макар да иска да научи какъв вкус има храната, която синът й закусва, обядва и вечеря. Затова тя отминава, колкото може по-бързо витрината на парфюмерията, да не й напомнят колко е сама и колко е ненужно да ухае. Когато й остане време да размишлява си казва, че сякаш цял живот не е било нужно уханието й, на никого. Затова изтърква припряно стъклата на парфюмерията и дори малко нервно, не се спира да се заглежда в някое тумбесто шише или друго нарочно изработено да наподобява на женско тяло.
Тя най-често се застоява покрай витрината на щанда за детско облекло, не само защото децата, които влизат пипат стъклата, за да играят на отпечатъци и оставят от ръцете, от носовете, понякога от устните. И едни такива малки устни висят по прозрачното стъкло, сякаш висят във въдуха, над нищото като крила на ангели. Докато ги избърсва старателно, госпожа Сийка издиша малко облаче, което се пука в топлия въздух като сапунен мехур. Подавачката зад витрината никога не я попита дали този мехур е пълен с досадата, че децата пак са нацапали, или с друго. Но кого интересуват вътрешните причини, които човек си пази под кожата не като мехур, а дори като мазол, който когато се пука много люти?!
И щом управителят изля заръките, че трябва да съдейства на момчето по елподдръжката да разместят пейките и рекламните пана, дори трябва през следващите дни да остава, така да се каже, извънредно и да следи дали някой не прави снимки с я с телефона, я с друго нещо нерегламентирано, понеже е абсолютно забранено, но най-вече, и това й е основно задължение – чистота на ескпонатите, понеже са много скъпи артефакти, автентични, толкова колкото те двамата с момчето по елподдръжката никога не са виждали. Ако нещо се случи на фигурите – цял живот няма да могат да ги изплатят. Както нито този живот, нито дори следващият ще им стигнат да проумеят полимерната презервация, която е способна на такива чудеса, такива чудеса, кавито не са и сънували.
Макар наистина да няма представя какво е полимерна презервация, Сийка, или госпожа Сийка, е съгласна, че такова нещо не е сънувала, защото знае не от вчера какви са тези артефакти, които чакат, направо друга дума й дойде на устата, съвсем автентична, която да изрече на управителя, но тя има право само на една и затова, стиска устни, даже ги свива в гримаса, дъгата им се сбръчква, и казва своето –„разбрах”.
–    Сериозно ли са трупове? – пита после момчето по елподдръжката, макар и той да е знае вече.
–    Сериозно, отговаря му и чува псувнята, която не й се струва неприлична.
Така че Сийка, или госпожа Сийка, се зае с освобождаването на място за експонатите, които всеки момент ще бъдат паркирани пред входа на магазина – за сеира на зяпачите и за неин ужас, а щом дойдат ще следва нарежданията на кураторката, онази хубава, прелестна, дори прелъстително напъпила девойка, която лично управителят посрещнал на аерогарата и която вероятно ще навести в хотела или ще разходи из живописните околности, без да забележи, че белите й ръце издават не някаква си там безплътност, а единствено анемия. Но госпожа Сийка, тя така се представи на чужденката, го разбра още щом кльощавото й тяло влезе в магазина. Моментално забрави името й и в нея остана единствено това Анемия, почти като Амелия, но Амелия е живо име, пърхащо някак, раждащо, а тази кураторка и изложбата й са толкова призрачни, че чистачката нямаше да се учуди, ако през вратата през тези седем дни на изложението връхлети не друг, а граф Дракула. Седем дни, все някак ще минат, ще гледа встрани, възможно най-малко ескпонатите артефакти, и после край.
Но времето сякаш спря. Забеляза го още когато сякаш безкрайно дълго стоя в магазина и когато прозрачният пръст на кураторката се размахваше със задачи. Като магьосническа пръчка този пръст вкамени минутите и затова безкрайно дълго госпожа Сийка изрязва надписите с думите, описващи частите на човешкото тяло, които щяха да бъдат залепени до експонатите. Сякаш безброй бяха големите сандъци, съвсем като саркофази, и безкрайно дълго момчетата с гащеризони ги внасяха през служебния вход на магазина. Не, тя няма да гледа, когато ги отворят, ще откаже да помага, ако я помолят, съвсем твърдо ще каже, че не иска да повреди техните артефакти обработени с не знам си какво. Но не се наложи. Анемия каза с нейния завален говор:
– Вървете вече, госпожа Сийка, наш екип ще ги нареди през нощта!
Само трябвало по време на изложбата да внимава да е чисто около тях и някой да не ги повреди. Охраната също щяла да наблюдава, но скъп материал било…
Разбира се, че няма да го направи. Тя си обеща да не погледжа в никакъв случай в онази посока. Още щом влезе в сградата утре ще забие поглед в мокета, знае всичко наизуст, може и без да гледа да стига където иска.
И следващата сутрин точно така пристъпи, с очи в червената настилка, която се разстилаше като зряла малина. Но ужас, толкова са изцапали през нощта! Госпожа Сийка настръхна от прахоляка по пътеката и се завтече към прахосмукачката. Снова през целия ден, стара се да страни от фигурите, разположени съвсем наблизо, само да се обърне, на няколко метра от всяка витрина са тези неща, същества или тела и сякаш я наблюдават. Дори не и остана време за стъклата на парфюмерията, а за пръв път се прииска да отиде да се окъпе в тяхната миризма, може би имаше и друго – но тя си каза, от толкова работа така се изцапах, сигурно воня.
Някак издържа и втория ден, през цялото време се опитваше да мисли за вечерта, за улицата си, за кестените, които скоро ще цъфнат, за това как би могла довечера да разкаже на съседката си тези покъртителни впечатления от изложбата, а може би и по телевизия са говорили…. но не, тя не иска да разказва на никого, иска да се прибере и да мълчи под кестените. Но когато влезе в магазина на третия ден, отново изтръпна от насипания по пода прах. Когато видя палмите от екзотичната страна, които бяха сякаш се източили през нощта и за които знаеше, че в родината си се хранят с мъртвата материя от почвата – жаби и дори малки разлагащи се птици, тогава госпожа Сийка разбра. Нещо става през нощта, а може би непрекъснато, даже в момента, докато през главата й минава тази мисъл. Експонатите, макар обработени с течна силиконова гума, или каквото е изписано на таблото, се лющеха, така както всяко тяло изхвърля мъртвите се клетки, а те бяха мъртви тела, милиарди мъртви клетки, които копнееха да се олющят. Тя сякаш почувства, че това се таи в мъртвите им очи, които за нищо на света не иска да погледне и които я наблюдават, желанието им да се завърнат към естеството си, отделяха се, посипваха земята, посетителите ги вдишваха и тя ги вдишваше също и колкото и да се къпеше после, мъртвите клетки щяха да засядат на гърлото й, да влизат в дробовете и в сънищата й. Накрая тези мъртви тела, въпреки обработката, щяха да се разпаднат, неминуемото щеше да се случи, както се е случвало много пъти с всяко мъртво нещо, което преди това е било живо. И какво щяха да направят тогава бледата Анемия и нейните далечни чуждестранни шефове? Щяха да отидат, както се говори, в моргите, или щяха да потърсят бездомници под мостовете, или може би вече новите експонати се изработват в някаква лаборатория, където кожата се отлепя от тялото, сърцето се изважда, ушите се слагат в нафталин или друго вещество, всичко се разпределя на някаква огромна гладка маса и изглежда точно както онзи триптих в Испания, на който е виждала снимка. Само че госпожа Сийка успя да си представи единствено дясното крило на изображението, онова мрачното, изкорменото, онова, което беше наречено… Ах…. какво ни дойде до главата…, и свали работна си престилка… не ми добре, каза, отивам до аптеката.
Разбира се, не тръгна към аптеката, за какво й е аптека, трябва й, да, райски газ, една голяма доза райски газ и да забрави къде се намира, какво прави, от какво естество са прашинките край нея, от какво растат растенията в магазина, всичко да забрави. Стори й се, че утре щом отново влезе, или дори след малко, като се върне, ще са пораснали още, ще са стигнали стъкления таван, който е на много метри над листата им. Ако сега влезе в църквата, ако се протегне и напълни в термоса, в който си носи чай, светена вода, ако я излее върху телата със сигурност ще се свият, ще изчезнат, само купченки хумус ще остане. Но моментално ще измъкнат от някъде нови, тя знае, вече вижда камионите с надписа на фирмата да спират пред магазина и момчетата с гащеризони да внасят нови саргофази. Нищо не може да направи, безсилна е. Боже… как е възможно…, бързо, засрамена, виновна, трепераща вдига пръсти да се прекръсти. Никакво предчувствие не я осени, че за последен път влиза в църква.
Не разбра как изминаха четвъртият и петият ден, чувстваше се като във вътрешността на огромен кит, не, не кит, прахосмукачка, която събира всичкия отпадък на света, че тя колкото и да се опитва да изчисти едно, макар и малко местенце, не успява. Привечер краката я боляха, виеше й се свят, беше сигурна, че причина за това е в микроскопичните  прашинки, които не успяваше да изчисти.
На шестата сутрин се погледа в огледалото. Помисли си това, което често си повтаряше сутрин. Момчето на мама! Вижда го наведен над бялата мивка и жабури уста. И остават още само два дни. Тази мисъл я окуражи, вля в прасците й сила, беше готова да търка пода и всмуква с прахосмукачката, да отлюспва прашинки. Само да минат тези два дни! Когато телата заминат и когато бързо ги забравят като кошмар, ще дезинфектира всичко, ще блесне наоколо пак като слънце.
С такива мисли на успокоение изтичаше деня, когато чу глъчка край себе си. Отскубнали се от родителите си хлапаци се гонеха край фигурите, увлечени в играта и не знаещи навярно, нищо за естеството на телата. Те бутнаха една фигура, която се поклати първо по-леко, после по-застрашително, аха да падне с трясък и кости и костици да се разпилеят наоколо. Ужасена от мисълта да събира тези отломки, госпожа Сийка се почувства като жаба, по която експериментално, в името на научното откритие, пускат ток. И точно като такава жаба скочи към фигурата, без умисъл, по инстинкт, за да я изведе от неестествено раздвижено й положение към почти толкова неестественото й статичното извисяване сред магазина. Без да гледа към тялото, по-скоро почувства как къса въздуха с отчаяните си поклащания, се приведе и го хвана през кръста, колко да спре клатушкането. Скара се на децата за тяхното невнимание и се опита да се отдалечи възможно по-бързо, но усети, че пръстите му, костеливите като че тръстикови пръсти, се бяха оплели в къдравите й коси. Ужасена, но негубеща самообладание да се отдалечи колкото може по-бързо, ги издърпа и вдигна глава. Тогава застана в лице към фигурата. Видя мъртвите й тъжни очи, бездънно тъжни. Видя скулите, устните, отворени в някакво замряло послание, но най-вече, моментално забеляза носа. С каквото й да бяха обработвали кожата и мускулите, този нос, точно като нейния тя не би могла да сбърка с друг. Тогава вътрешностите й се свиха, утробата й се сбръчка, после тялото, лицето, устните и тя напълни въздуха с вик.
Падна като круша.
Така си помисли продавачката от магазина за детско облекло, която беше видяла всичко.
Родителите на хлапаците изхвърчаха възмутени, понеже, ето, персоналът с тези налудни крясъци смущава децата. Искат да дадат оплакване. Къде е управителят, къде е управителят? Няма го?! Как така го няма? Веднага да дойде, някаква служителка паднала в несвяст, лежи неестествено на земята, плаши децата. Веднага да дойде и да даде обяснение.

Разказът е публикуван в бр. 19 на „Литературевн вестник“ от 22.-28.05.2013 г.

Кладенецът

Една сутрин Севда се събуди и видя, че съседните къщи са се отдръпнали от нейната. Най-близките бяха на метри, на много метри от оградата й и близо до нормалния път, онзи с малкото дупки и повече улични лампи. Сега отляво имаше два скелета, единият обгорял и дъхащ черна пепел с всяко обаждане на вятъра, а другият сив, бетонен, така и не станал къща, забравен и изоставен. Отдясно нямаше нищо, само поля, пусти като утробата й и голи като децата на Дора: из тях понякога се гонеха бездомните кучета, а котките ловяха мишки. Вчера някакъв щъркел обхождаше мъртвата земя и дебнеше за заблудено животинче. Само дето тези поля бяха черни не от раздралото ги рало или от облизалите ги огньове, ами от забравата. Затова и щъркелът напразно чака, докато не излетя. А тя го изпрати с поглед и после седна пред телевизора.
Но днес нямаше ток и така се сети да огледа къщите, от скука. Помнеше как Стояновата беше по-голяма и по-близка някога, как можеше да чуе звуците от нея, да види силуетите вечер на прозорците. Сега тухленото й туловище беше пропълзяло някак към следващата къща, двуетажната крепост на Баев, която оживяваше само наесен, когато мъже със зачервени бузи прииждаха от горите, нарамили труповете на уловения дивеч. Всичко се оттегляше, свиваше се като кожата отколо черепа на старица, отиваше си. Пътят се напукваше, лющеше се като кората на бреза и парченцата от него отлитаха с щъркелите и лястовиците, само дето не се завръщаха напролет, откакто времето заряза селцата, стресна младите и ги натири към градовете и започна да чопли по стените на някога белите къщи. В центъра на селото все още имаше някакъв живот, но той течеше по спомен и рефлекс, а не от желание. Имаше и хора, които се движеха без бастун, но бяха малко. Севда рядко мислеше за тях, макар че беше една от тях. Сещаше се от дъжд на вятър, както се сещаше да погледне с колко са отстъпили къщите и колко се е раздул периметърът на самотата й. През повечето време стоеше на двора или вътре, с прахта и сенките, и гледаше спомените си. Когато имаше работа за вършене, и това не правеше.
Един облак се мръдна на небето и слънцето бръкна в очите й. Стига е гледала. От къщата нещо тихо измърка. Не беше котката: токът беше дошъл. Севда се наведе и вдигна кофата. Тежеше от сутрешната пръст и дръжката се впиваше в дланта й, тънка и топла. Докато вървеше към двора, един камък й хвана окото. Остави товара си, взе парчето скала и го претегли с ръка. Как не го беше видяла досега, толкова голям и подходящ. Забучи го в пръстта в кофата и я вдигна. Когато стигна до кладенеца, облакът се беше наместил обратно пред слънцето. Вдигна капака и кладенецът зейна срещу небето и лицето й. Севда изсипа пръстта вътре и каза:
“Да се задавиш дано!”

Момичето дойде при Севда в средата на пролетта. Беше април, през деня валеше повече отколкото е редно, а през нощта ставаше студено като през зимата. Севда я намери една нощ до кладенеца, легнала върху напоената пръст, опряла глава на камъните, изграждащи гърлото. В началото помисли, че е мъртва. После видя, че диша. Не, не видя: чу го. Момичето хриптеше. Беше като риба, изхвърлена от водата. От време на време ръцете й се свиваха конвулсивно, все едно дореди малко са били перки, а бузите й се издуваха като че ли под тях имаше хриле. Кожа като на русалка и сплъстени, посивели от мокрото, руси коси.
Севда стоя и я гледа минути, час, един век. Очакваше обратната трансформация да се случи всеки миг и искаше да е наоколо, когато ще трябва с ръце да хване хлъзгавото тяло на ундината и да го занесе до място с вода. Нищо подобно не се случи. Момичето продължаваше да лежи, все още обикновено човешко същество, и да диша тежко. От време на време хриптенето преминаваше в нещо като съскане, нещо като шума от изливащ се върху камък пясък. Севда продължаваше да стои така все едно нямаше сила на света, която да я накара да направи друго, освен да чака. В един момент разбра, че няма да стане свидетел на метаморфозата, нещо в нея се събуди, ощипа я отвътре, побутна съвестта й, събуди страховете й, и жената се наведе и хвана момичето. Завлече я до вкъщи, остави я да лежи в коридора. След това, вече плачеща, незнайно защо, изтича до стаята си, махна завивките от леглото, хвърли ги на пода, избърса с набрания край на чаршафа лицето си, после го опъна по леглото, все едно момичето щеше да забележи гънките и да се възмути от тях („Толкова исках това да бъде образцов дом”, кресна в главата й странната, нетърсена и невикана, напълно ненужна в този момент мисъл.) Върна се в коридора и повлече момичето, което вече дишаше по-леко, вече гледаше с полуотворени очи, вече тежеше по-малко. Севда я стисна по-силно, обзета от страх, че всичко е илюзия, която изтънява, олеква и изчезва, за да я остави отново сама в поредната нощ на недостижими звезди и виещи кладенци. Постави я на леглото, вдигна завивките от пода, покри цялото момиче, после откри само лицето й.

Лицето й.
Светлината на лампата беше измила всички сенки, всички непознати черти. Светлината на тази лампа, с изтънелия червен абажур на дупки (една от цигара, неговата цигара!) останала още от баба й, беше изчистила и всичко, което времето бе натрупало върху лицето. Беше осветила очите, сега отворени. Да, каза си Севда, това е тя. Дъщеря ми. Момичето я гледаше. Гледаше я като… Като какво ме гледа, запита се Севда, познава ли ме, помни ли ме? Ще ми прости ли? Момичето затвори очи и заспа. Сили няма, помисли си Севда. И след това: Детето ми, сили няма, каза почти на глас.

Отиде в другата стая – единствената обитавана в последните години – и седна на своето легло, което доскоро беше единственото топло в цялата къща. Какво съм направила, Господи, та сега ми я връщаш? Какво? Севда не помнеше много такива жестове от които и да е сили в света. Може би се беше заблужавала досега: може би тя наистина заслужаваше… нещо. Прекъсна въртящите се мисли, като заби поглед в затворената врата на стаята. Ами ако избяга?, стресна се. Изтича до другата стая. Момичето спеше.
Мария, каза Севда, не тихо, но не и силно, и въздъхна заедно с къщата в тишината след завърналото се име.

На следващата сутрин момичето не каза нищо, но прие всичко от Севда: закуската, плахите прегръдки, обясненията, една недомлъвка, която бе първото извинение. В шок е, мислеше си Севда, докато отново благодареше ту на Бог, ту на Съдбата. Съвсем внимателно, за да не нарушат еуфоричните й мисли крехкият баланс на света. Тя знаеше колко лесно, вече рухнал, светът можеше да запрати момичето й отново в посоки далече оттук.

Съвсем тихо, Севда се зае с превръщането на дните им заедно в рутина. Заедно с това оправи и къщата: спретна я така, че нищо в нея да не спира потока на завръщащата се памет на момичето. Спомените щяха с лекота да се плъзгат по гладките снимки, поставени тук и там, щяха да се настаняват трайно по меките детски възглавнички, извадени от скриновете, да се увиват около телата на двете кукли. Сутрин Севда се будеше все по-малко удивена от чудото на завърналата се дъщеря и все по-убедена, че една несправедливост е поправена и животът най-накрая ще продължи както си му е редът. Апетитът на Мария ставаше все по-голям, но паметта й оставаше все така слаба, все така бедна откъм общи спомени със Севда. „Не го ли помниш? На този събор ти купихме кречеталото, което така подлуди баща ти, че той го смля с чука. Пак беше пиян…“ Севда обърна страницата на албума с пожълтелите като листа от хербарий снимки. „Май да,“ кимна Мария и продължи да обядва. “Ето го – Рони ли беше, Рори ли? Помниш ли?” Мария остави вечерята си и погледна снимката на отдавна мъртвото куче. “Той не беше ли много палав?” “Да! Да! Точно така!” Севда скочи.

Вечерите Севда оставяше на Мария. Даваше й ги, за да ги използва за нейните истории, нейните въпроси. Но момичето имаше само един разказ::
Очите на другите, на онези други, те разрушават тялото ти и после го изграждат наново. Перверзни скулптoри с малките си, нищо неподозиращи жени и малките си пишки. Някои имат големи, трябва да призная, но какво от това, какво от това. Погледите им свалят кожата ти и ти слагат нова. Напълно нова. Една сутрин се будиш, след потна и мръсна нощ, и виждаш как към теб, от огледалото, идва нещо непознато. Ти не го помниш, но те го помнят, защото е отражение на тяхното желание. Знаеш ли как то лепне по тялото? Лепне и го променя. Превръща го в някаква необследвана територия. Разграфена с кръв, с легенда от лайна и сперма, наплюнчена. Пръстите ти отказват да следват новите линии. Раните, тънки и кафяви, се загнездват там като никога неизлитащи птици. Тогава разбираш, че в този свят няма място за теб. Само за огледалния ти образ. Може да се опитваш да избягаш, но не можеш. Не защото има граници, непреодолими бариери. А защото теб те няма вече. Севда слушаше, а столът скърцаше под тялото й. Очите й проследяваха ту линиите по кожата на момичето, ту украсите по мушамата. От мушамата пък скочиха на една от старите чаши за кафе и тя си помисли, че трябва да смени сервиза, да измие онзи, неотваряния от сватбата и да изхвърли сегашния, от който бяха останали само две чаши и една чинийка.

Нощем Севда падаше в кладенеца в двора, под тъмното, начернето око на нощното небе. Тялото й се разпадаше след всеки удар в каменните полипи по студеното гърло и ръцете и краката й, очите й, главата й, парчета месо и кости се превръщаха в стъкълцата на странния калейдоскоп на повтарящия се сън. Кладенецът се завърташе, Севдините парченца се преподреждаха. Веднъж със силуета на момиче, друг път на отдавна избледнял мъж.

Минаха седмици, може би месец, и мъжете дойдоха. Мъжете винаги се появяват. Тропат на вратата, опитват се да погледнат вътре през прозорците, поглеждат нервно към скъпия часовник на ръката си.
“Добър ден, госпожо.”
“Какво искате?”
Беше млад и красив. Чакаше го черна кола, черна като косата и очите му. А зъбите му надничаха през чаровна усмивка.
“Казвам се Марин, госпожо, и няма да ви безпокоя дълго. Търся сестра си.”
“И какво ще търси сестра ти тук? Тук сме само аз и дъщеря ми.”
Той надникна над рамото й. Тя продължи:
“Да ти приличам на майка ти? Защото ти със сигурност не приличаш на сина ми. Знаеш ли, аз син нямам.”
“Госпожо, сестра ми не е добре, трябва да я върна вкъщи. Помислете добре преди да ме лъжете…”
“Само дъщеря имам,” каза Севда и затвори вратата.

Севда си открадна една вечер, за да й каже. Всичко. Ще кажа всичко на Мария, по-добре изплюто, отколкото да ме трови, каза си. И се опита: Трябва да разбереш, че се опитах да те спася. Момичето я гледаше. Опитах се да те скрия. Поне веднъж от него. И от всички като него. Токът спря отново. Севда стана за свещ. Винаги ми е казвал, каза Севда зад пламъка на свещта, че като малък е влизал в кладенеца неведнъж, че не е дълбоко, че само се бил намокрил. Разбираш ли? Момичето гледаше през прозореца, който беше черен на цвят. Черен и нищо друго. Кимна. Или на Севда така й се стори заради пламъка, който клатеше всичко в кухнята, люлееше го все едно хвърляше не сенки по стените, а вълни и подводни течения. Май наистина кимна. Може би беше достатъчно. Севда реши да не говори повече. Нямаше какво. Токът дойде. Мария стана и каза, че отива да си легне. Севда искаше да разбере какво си мисли момичето. Какво значат не-думите й, изливащи се от очите й. Какво казваше, когато не говореше, когато само Севда говореше. Защото момичето, Мария, разказваше само за ужасното си минало, което пък не беше миналото, което споделяше със Севда. Беше минало на само две или три години, далече оттук и твърде ужасно, за да задържи върху себе си чиято и да е мисъл за повече от няколко стреснати удара на сърцето.

Има време. Има време за всичко. Сега вече времето не е проблем. Севда повтаряше и оправяше ту тази снимка, ту онази възглавница. Желанието на Севда обаче изтриваше нейната памет с всеки поглед, отправен към Мария. Очите на жената рисуваха върху момичешкото лице чертите, които дъщеря й би трябвало да има, избутвайки спомените някъде надалече и на тъмно. Нямаше значение, че момиченцето, което кладенецът взе, беше с руси коси – след толкова време във водата всичко светло потъмнява. Сините очи също се пълнят със сенки, зелен мъх, каквото и да е, и, да, стават кафяви, черни. Като на Мария. А пък колко деца се раждат с едни очи, които в началото само майката вижда, а после светът ги променя? И белезите по тялото – следи от охлузвания по време на падането, натъртвания…

Те се върнаха. Както бяха обещали. Мракът на вечерта беше посивил очите и усмивките им. Пръстените и часовниците не блестяха. Намеренията им бяха ясни като бял ден.
“Госпожо!” Един извика, други двама изпълзяха от колата. “Госпожо! Помните ли ни? Хайде, бъдете така добра и отворете. Казаха ни! Съседите ви ни казаха. Тази вътре не ви трябва. Бъдете така добра и я пуснете. Мама и татко се притесняват за нея.” Душеха около къщата, слухтяха, ровеха, преобръщаха, тракаха по оградата и портата, която зееше незатворена от години.
“Ще се махам!”
Севда се обърна и видя Мария. Беше се събудила. Изглеждаше отегчена, не изплашена.
“Мерси… много,” каза. “Да знаеш.”
Онези вече бяха пред входната врата. Звъняха. Тракаха по нея с ключове или пръстени. Може би с кости.
Тогава Севда разбра какво трябва да направи.
“Ела, никъде няма да тръгваш!”
Момичето се дръпна.
“Ще те скрия! Само докато си тръгнат. Той отдавна е пресъхнал, няма страшно!”
Момичето я погледна и кимна:
“Само докато си тръгнат.” После хвана дясната ръка на Севда и я стисна. “Всичко е наред! Мерси много! Няма да го забравя, да знаеш!”

Минаха дни, дъждовни и слънчеви, минаха нощи, в които Севда не спеше, ами слушаше за гласа на момичето сред крясъците на козодоите. Накрая се престраши и реши да излезе от къщата. Колата я нямаше, нямаше ги и мъжете, дошли да търсят дъщеря й. Тежкият парфюм на единия все още се усещаше обаче: в коридора, на крачки от входната врата, на която се беше облегнал, докато маркираше територията си. Преди да излезе, Севда оправи килнатата рамка на гоблена, който беше бродирала в продължение на четири горещи месеца през по-миналата необичайна пролет и последвалото я обичайно лято. Отвън, пустата градина дишаше тежко след горещия ден. Въпреки че лятото си отиваше, нощите бяха все още топли. А последните няколко и влажни. Севда отиде до кладенеца, наведе се над него и се провикна. Дупката й върна името на момичето, бързо и силно, все едно беше последното, което желаеше. Севда извика още веднъж. И още веднъж. После протегна ръка и й каза да се хване за нея, за да я изтегли. Нищо не се случи, нищо не помръдна вътре. Само хлад хвана ръката й. Сведа изтръпна. Цялата настръхна, все едно нещо я беше налазило. Тя си спомняше този хлад. Не го беше усещала с тялото си от години. Мислеше, че завинаги го е изпъдила поне от кожата си, ако да знаеше, че е невъзможно да го изгони от ъглите на къщата, от коридорите на ума си, от гробницата на сърцето си. Този хлад я обгръщаше отново, плюеше нощ върху нея като катран, запушваше устата й с вина, суха като кълбо стара паяжина. Вмъкваше се в ушите й, за да ги затвори за всички думи, всички имена. Този хлад побеждаваше. Не му трябваше много, за да се засели обратно в нея: онова място в тялото й, осенчено от сърцето и изоставено от желанието, беше най-голямото, най-гостоприемното на света. Севда извади ръката си от черния кръг, ръбестите му устни раздраха кожата й, скри я под блузата, залепи длан за корема си. Напипа нещо. Усети и тежестта. Може би идваше отвътре, от нея. Може би идваше от ръката, още черна. Извърна лице от гърлото и тръгна към къщата. Зад гърба й, нощта бавно превръщаше кладенеца в руина.

Разказът е публикуван в сп. „Следва“, бр. 25, 2011 г. и награден през 2012 г. в конкурса „Рашко Сугарев”

Следобеди, които топят дървета

Събуждам се много плавно, на практика все още спя. Зная, че след секунди ще звънне будилника, всъщност не зная дали ще е след секунди или минути, просто зная, че ще го направи. В просъницата времето е много относително. Винаги се будя преди да звънне. Ако не съм го навил, се успивам. Нагласям се така, че да мога да го ударя, когато се обади, и да не му позволи да клати въздуха с евтините си писукания. Лежа полубуден и протяжно се разделям с остатъците от съня, точно в този момент най-добре го осмислям, може би, именно, сега го сънувам.
Сънувам следобед, ранна привечер, вкъщи съм си, а навън се стъмва. Всичко е в кафяво-сивкава мъгла, приятно е, винаги съм обичал тази колеблива фаза от деня. Разбирам, че това не е определен следобед, а една смесена поредица от много. Не различавам кога започва или свършва поредния, но зная добре, че времето не е застинало, върви си, просто винаги е еднакво. Аз съм трескаво бързам за някъде, суетя се или пък просто седя в хола и гледам как дърветата зад блока губят очертанията си в тъмнината. Не съм сигурен, че седя в хола. Само знам, че дърветата отвън се стапят. Това ме кара да се чувствам добре. Сега отново бързам.
Апартаментът е тих, безжизнен, но го чувствам съвсем ясно, мога да го помириша. Разбирам, че всъщност не бързам за никъде, но въпреки това нямам време за нещо. Усещам и някого другиго в него – не съм сам. Мисля, че не съм притеснен от това, нормално е да не сме двама в този момент. Сега разбирам кой е с мене – прабаба ми. Тя си е в стаята. Тя винаги си е вкъщи, много е възрастна, почти столетник. Откакто се помня живее вкъщи. Тя винаги е някъде наоколо, всъщност е почти до мен, мога да си поговоря с нея. Въпреки това не го правя, не знам защо. Аз бързам, притеснен съм, не мога да и обяснявам сега.
Прабаба ми винаги е даденост за мен, вечно присъствие, почти част от интериора. Но аз я обичам. Обичам я така както се обича прабаба. Отчитам съществуването на много спомени с нея, но те не могат да влязат в следобеда, той е непрекъснат и непробиваем. Вече знам, че сме само двамата – аз и тя. Все по-осезаемо усещам, че трябва да свърша нещо, дори започвам леко да се напрягам.
Сега излизам от стаята си, пак влизам в хола. Той е пак същият, но баба ми е вътре, седи си на нейното си канапе. Усмихва ми се, аз също. Без да говори ме пита дали съм ял. О, ял съм, как да не съм ял. Тя се успокоява, но аз бързам не мога да остана да си говорим.
Чувствам се доста странно вече, сменят се различно картини. В тях сме аз и тя. Все бързам, нямам време , а тя е почти неподвижна, седи си. Не си говорим, като че не се забелязваме. Сякаш сме на различни места, въпреки че се виждаме. Не, не се виждаме, защото мен всъщност ме няма там. Само тя е. Това са нейните безкрайни, несвършващи, сумрачни полудни.
Осъзнавам, че светът й е смален, минимализиран, той се състои от този апартамент. Извън него за нея нищо друго не съществува. Сега знам какво ме притеснява – трябва да си поговоря с нея, да й разказа нещо, но въпреки това бързам, не мога да го направя, защото трябва да свърша нещо друго. А и мен ме няма там, не мога да се появя обратно при нея. Всъщност май и не искам.
Много съм объркан. Имам усещането, че всичко е адски забързано в мен, главата ми е като свиреща бубина. А баба ми е спокойна, застинала, далечна. Виждам я, но не мога да ида при нея, трябва да поддържам моя ритъм.
Обратно на бързината в мен, тя съвсем застива. Изведнъж целият безкраен следобед на баба гръмва, разклаща се и не помръдва повече. Аз съм там само като присъствие, дори и тя не може да ме усети. Абсолютно сама е. Аз вече не бързам, няма за къде. Споделеността между нас двамата я няма. Невъзможно е да ида при нея, за да и разказа нещо, не мога да си поприказвам с нея. Само мога да я гледам. Тя седи в канапето си. Чете книга. Става ми тъжно за нея, става ми тъжно, защото съм избягал от тихия, сумрачен следобед и не мога вече да го споделя с нея. Все още не мога да се сетя за къде съм бързал и наистина бързал ли съм за някъде. Вглеждам се в нея. Разбирам, че не чете книга. Седи в канапето и спи, книгата е разтворена на скута й, устата и е леко отворена и чувам старческия и дъх. Разбирам, че завинаги трябва да напусна този хол, това място, този следобед, в които живее прабаба ми, защото мястото ми не е в него. Тъжно ми е, но въпреки това не искам да остана. Бубината в главата ми ще засвисти след секунда и аз ще изчезна. Ето – вече започна.’

Всъщност това е будилникът. Удрям го зверски, той спира, а аз светкавично скачам от леглото. Още съм сънен, но се чувствам страшно гузен, защото не обръщам достатъчно внимание на баба ми, не й обръщам никакво внимание, знам го. Оставил съм я да живее в свят, в който няма никого. Сигурно й е самотно, изпратена във време, което и чуждо, където не познава никого и нищо. Време, което е дошло много след като нейното си е отишло завинаги. Тръгвам към нейната стая, ще ида, ще я събудя и ще си говорим дълго, ще и разказвам някакви безсмислени неща, няма да я оставя тя да ми разказва като друг път. Тръгвам с едри крачки, така – както съм по гащи.
Когато влизам в хола спирам. Това е същият хол от съня, само че подреден по друг начин. Стоя замръзнал и гледам канапето й – претапицирано е. Съня изведнъж ме напуска окончателно, сепвам се. Баба ми я няма вече от няколко години. Стаята, към която съм тръгнал, сега не е нейна.
После… после ме обзема силно, всепоглъщащо, безвъзвратно, лепкаво облекчение… безкрайно облекчение.

Спам*

Всичко се движеше в стандартния коловоз – работа, кой ще отведе децата на градина, къде да ги водим уикендите или на коя баба да ги оставим.
Дори и не предполагах, че нещо може да се промени.
Септември. Спомени от лятото, ухаещи на влажна есен. Отвън, през отворения прозорец, се вливаха безброй изсвирвания с клаксон по адрес на учебната кола, забавяща цялото движение – градът се раздвижваше като боа – нито помен от песента на птиците, които обичах да ме разбуждат.
Седнах пред компютъра да проверя пощата си – имаше само едно непрочетено писмо от непознат подател, което реших да прочета със сутрешното си кафе. Отдавна спрях да чета вестници и ровенето из мрежата ми бе станало като навик. Обикновено не чета писма от непознати, а директно ги изтривам, но този път сякаш нещо ме побутна и зачетох:
„Докосването води до разбиране на неща, които си мислел, че могат да съществуват само във фантазията; има ли нещо, което може да те спре да чувстваш, има ли нещо, което ни кара да се страхуваме един от друг? Ще е твърде жалко да оставим всичко на морската вълна да го размие, сливайки се със следващата – не на всеки му е дадено да се докосне дори да види нещо истинско, а тези, които го срещнат нека не го оставят да изветрее с всичко останало.”
Такива думи се използваха преди много време сега сме на друга вълна и този, който е написал това явно има нещо объркано или си прави майтап – не мисля, че някой може да напише нещо подобно на сериозно, още повече да го сподели с някой; това може да е дело на някой влюбен тийнейджър, който още вярва в любовта, а най-вероятно е шега, която погрешно е стигнала до мен, защото аз не познавам такива хора. Из мрежата постоянно се появяват разни простотии, уж имам защита от спам?
Постепенно се улових как се опитвам да си спомня някой, който да ми се е лепнал последните дни, но уви – не бях излизала вече месец. Някой с който да сме се срещнали на морето, но едва ли ще се занимава с мен – семейна. Искаше ми се това писмо да е за мен.
Всичко стана толкова объркано, че вечерта не спрях да мисля за него, а уж не ме интересува толкова. На следващата сутрин нямах търпение да го прочета пак – сякаш някой събуди нещо, което не вярвах, че може да ми се случи на мен – а и такива лиготии ме вълнуваха преди много време – ала колкото и да се съпротивлявах – дали от любопитство или просто бях заинтригувана кой, по дяволите, пише такива писма през XXI век, когато всичко преминава в друг тип съществуване и общуване, всичко е толкова зависимо от банките, кредитните карти, фондовите борси, науката, която чакаме да открие тайната на безсмъртието и да спаси планетата ни от сигурна смърт – кой би седнал да пише толкова наивни думи, и то адресирани до мен – това е една от най-големите простотии, които ми се бяха случвали последните две години. Безсмислица. Но когато си отворих пощата имаше ново, което промени всичко:
„Здравейте, много се извинявам. Просто съм объркал една буква и съм изпратил писмото си до вас. Едва ли е било кой знае какъв проблем дори може и да не сте го чел(а)? Аз имам само една молба – да ми го препратите, защото нямам копие от него, а трябва да го изпратя на човек, който може би го очаква, а най-малкото би го разбрал! За вас това сигурно са пълни глупости – никоганеслучващисе.
Затова ви моля да ми върнете писмото!
А с него и надеждата, че ще достигне целта си. Моля да бъда извинен, ако съм бил груб, но писмото наистина е много важно за мен! Ще съм благодарен, ако го получа по най-бързия начин!
Благодаря предварително!”

Какво абсолютно нахалство! Това премина всякакви граници! Всичко ми намирисва, че някой си прави шегички?! Сто процента някой от службата си прави майтап с мен! Или мъжът ми ме изпробва!?
Затова просто ще подам оплакване за „спам“ и всичко ще приключи. Изобщо няма да го връщам това писмо, ако някой наистина е сгрешил, съжалявам!
Не мога да повярвам! Будих се цяла нощ и в главата ми изникваше само проклетото писмо. Ами ако наистина беше просто грешка? Мамка му, как прецаках някой! И аз съм била влюбена някога може би и аз съм искала да напиша или да кажа на някого подобно нещо. Това, че не съм имала смелостта да направя това, което най-много желая не е виновно момчето, което изпраща това писмо. Държа се като пълна комплексарка недоволна от това, което съм постигнала и направила с живота си.
Сутрините започнаха да стават интригуващи и някак по-смислени благодарение на някакви спамове. Вече си пиех кафето с по-голяма доза очакване. Изпуших цигара на балкона, гледайки мозайката от пушещи тенекиени кутии, които се нареждаха в колона, очаквайки левия завой. Седнах пред компютъра и си отворих пощата пощата:

Кутия
Изпратени Нямате непрочетени писма
Чернови
Спам (1)
Кошче

В този момент в стаята влезе малкият ми син и ме попита:
– Мамо, защо хората не правят това, което най-силно желаят?
Какво мога да му отговоря? Да следва мечтите си ли? Та той е на такава възраст, че сигурно го прави.
– Кой ти каза подобна щуротия? – опитах да замажа, но се оплетох в серия въпроси и отговори, от които нямаше изход.
– Казаха го по телевизията, че хората са нещастни и ги е страх да следват мечтите си. Защо?!
– Това не е вярно! Нали сме се разбрали да гледаш само детските предавания.
– Да, ама това го казаха по време на рекламите.
– Значи не е вярно. Всичко, което казват по време на рекламите не е вярно.
– Но нали татко ги пише, как така не е вярно?
– Да, имам предвид, че не е истина, а просто се опитват да те накарат да направиш нещо.
– Мамо, нищо не разбирам.
– Не е нужно. Не прекалявай с телевизията и се ограничи само с детските предавания, а на рекламите не им обръщай внимание. Айде в стаята, защото имам малко работа.
Малкият се повъртя, захапа една бисквита и се изстреля към детската си стая. Така и не дочака отговор, който аз едва ли бих могла да му дам. Съботният ден ми се струваше удивително лек и ухаещ на кафе примесено с канела и някак импулсивно реших да отговоря на подателя:
„Здравейте, връщам ви писмото и надеждата, че ще стигне там където трябва, защото при такива като мен то няма никаква тежест и дори ме дразни. Даже не мога да повярвам, че все още има някой, който би написал подобно нещо. Бях на крачка да се разчувствам – за миг си спомних, когато бях влюбена за първи път, но бързо се осъзнах, че това само ще наруши ритъмът ми на живот. Връщам ви писмото обратно и ви моля да не ме занимавате повече.
Поздрави!“
Когато го изпратих изпитах огромно облекчение и всичко стана нормално, но когато отидох на работа разбрах, че такова писмо са получили всички мои колеги и много други хора. Оказа се, че това било СПАМ, през който в компютъра ти влиза вирус и започва да се храни с файлове и всякакви данни. Интересно беше, че повечето го бяха чели и бяха останали силно възмутени – дори се оказа, че не съм единствената, която е отговорила. Колко жалко! Знаех си, че не е реално някой да пише подобни глупости.

* Спам (spam) е използване на среда за електронни комуникации за масово изпращане на нежелани съобщения.

 

Разказът е включен в сборника „Летен следобед“, изд. „Фабер“, В. Търново, 2011.

Thanksgiving във Филаделфия

Раздира дробовете ми мразният въздух, гнила шума, мокра пръст, ниски облаци умиват лицето ми с внимателните пръсти на миризмите си, бледият беден светлик на следобеда пълни очите ми с обич като чаши, тишината тананика успокояващо между голите клони. Най-сетне живот!
Зад мен е голямата каменна къща, бумтяща от топлина, пълнена със светлини като с разноцветно желе, вибрираща от весели гласове и потраквания със съдове, разтапяща се от всевъзможни миризми: запичащо се масло, канела, къри, шоколад, карамелизираща се захар, разронващи се на жар цепеници. Задната вратичка се хлопна малко по-шумно отколкото незабелязаното ми измъкване предполагаше, но пък с необходимата отривистост, за да прекъсне със сигурност точещата се след мен пъпна връв на бремето да си мълчалив чужденец на нечий празник.
Знам! Поканили са ме хората любезно на семейното си събиране за Деня на благодарността, споделят трапезата си и топлината на дома си. Може и на други да им е скучно, но всеки се старае да участва във веселието, разтяга си усмивката като остаряла дъвка, прави балончета с изгубили вкус думи. Там са деветнадесетте лели-чичи-братовчеди, там са домакините и трите им щастливи като палета деца, събрали се от три страни на великата американска страна – всяко от своята първа година: в колеж, в университет и на работа – там са съответния точен неизброй от сребърни прибори, като от търбуха на пещерата на Али Баба, които сутринта съм мил и бърсал двойно с благодарност, че за кратко имам алиби за чворуването си, там, най-сетне, в най-интимните недра на този квинтесенциален западен дом, като в закътано гротто, в което можеш да надзърнеш скришом и жадният ти поглед съвсем заслужено да попадне в капана между разкикерените й кълки, къпеща се в бълбукащи струи мазнина, кипреща се сред гъсталаците на гарнитурата, в несигурната светлинка на лампичката е и самата тя.
Пуйката, която като Марсел Дюшановски сватбари чакаме да разтерзаем на Etant donnés, но която е толкова голяма и потентна в закръглеността си, че хич не е ясно дали няма да намери начин да рипне и да погълне главата ти и да те задуши. Да, да, да, всички те са там вътре, а аз съм тук, отвън, най-сетне, свободен от глутонимическото бреме на плувналата в сос от мьобиосово въодушевление скука.
В този момент започват да изпадат снежинки. Едри и колебливи. Всяка потъва в собствената си тишина. Всяка е къс време – минута, секунда, стотна. Въплъщават се някъде в глаукомно блестящата светлина под меките чресла на облаците, изчезват точно преди да докоснат земята, безвидна и пуста. Затварям очи с лице нагоре и зачаквам докосване.

Невероятно тежка, от плътен, лъскав метал, със смътни малахитови отражения в лешниковите дълбини на някакво стичащо се по повърхността й масло, заробваща с гравитацията си, в мащаб, който те запраща обратно в полиморфната перверзия: клечаща, разкрачена, гола жена. Роден, фоайето на Филаделфийската галерия, в която вчера съм прекарал цял ден. Пълна е със задушаващ живот, изплетена като въже от концентрираните в своята непреодолимата монолитност всевъзможни движения на всяко мускулче под кожата й, разкъсвана от някакъв тежък, черен, мъчителен екстаз. Още преди осъзнаването какво прави тази жена да достигне разума ми, ноздрите ми вече са приковани от киселата миризма на тялото й и сърдечният ми ритъм се ускорява неконтролируемо в такт с дишането на това огромно парче метал. Жената не е нито красива, нито млада, нито извисена. Физиката й е тромава, чертите съдържат цялата ъгловата грубост на тълпата на поредната парижка революция, събрани в едно лице, което скоро ще бъде покосено или от туберкулоза или от поредното безразборно раждане, женствеността й – изложена на показ като пържола на месарски щанд – е първозданна като магма. Ръката й е отместена от лоното й към единия й глезен. Първоначално си помислих, че Роден все пак е решил да спази минимално приличие, но веднага си дадох сметка, че този влудяващ човек просто не го е било еня дали ще видиш какво прави или не – та нали от мига, в който очите ти попаднат в гравитацията на това въплъщение, дори преди погледът ти да отскочи от него и да се върне към теб, целият този метал тече във вените ти, черно-зелен, приковаващ, запълва гърлото ти, немислимо подвижен като огромен смок, който се прелива в задушаваща хватка, бие в сърдечните ти камери като чутовната камбана в катедралата на прастарата нощ.
Знам, че ако и когато успея да отскубна някаква част от себе си от този идол, на горния етаж ме очакват всички бойни полета на стогодишната война. В най-светлата зала на галерията, подреден в стройни витрини, каталогизиран в пространни спецификации, изобилстващ от непроницаеми оръжейни термини, из между които като стоножки щъкат костноезични имена на майстори-ковачи и титли на отдавна забравени властелини и мъртвородени ембриони на империи, обкръжен от подредени в Учело-вски ритъм пики, мечове, саби, рапири, шпаги, пребъдва един миг. Премазано от тъпия млат на адреналина до един единствен монолитен момент, времето между затръбяването на роговете, изваждането на мечовете, захващането на тежкия тътнеж на конницата, разплющяването на сребровезаните стягове и падането от коня, приковаването от белоперата, звъняща стрела, пронизването от неумолимо съскащото лезвие на меча, разсичането от нащърбения топор. Кървавият еон на постоянно подпухващото средновековие. Когато се вгледаш в тези съвършено гладки и полирани до блясък доспехи с цялата им неразбираема фрактална красота, с всичката им ослепителна сложност, изведнъж те поразява крехкостта на съдържанието им. Ако се вгледаш в чудовищните хитинови форми на който и да е от тези шлемове, с циклопическите им забрала, клаустрофобическите им цепки за очи, в дебелината на кирасите, сложните съчленявания на прибиращи се една в друга пластини по сгъвките на тялото и ги сравниш с прямата и безмилостна простота на правите мечове наоколо ти става безпощадно ясно на чия страна е силата. Стоиш там, като Бош, който е заместил пророк Иезикииля в някаква черна литургия, на полето на титаническо побоище обсипано с динозавърски скелети и изричаш на обратно пророчеството на живота. Защото въпреки доспехите, шлемовете, имената, титлите, суверенитетите, булите, троновете, смелите сърца, жаждата за живот, ламтежа за любов, страха и всичко, всичко, всичко – те са мъртви. Пиките са намерили слабо място в метала, мечовете са си паснали като парá в цепка на касичка дори и с най-тесния отвор, стрелите са открили миг на издайническо открехване между пластините или, без всякакви фламбоаянтности, времето просто си е свършило работата. И сега, въплътена в тези прекрасни блестящи черупки, размножаваща отраженията си в лъскавия метал, смъртта им ни гледа от всякъде в тази своя огромна гардеробна и ни пита да погледнем часовниците на любимите си мобилни телефони и да й кажем, колко точно е часът. До минутата и секундата и стотната.
Имам още малко време, преди да ми стане виновно, че съм тук, докато те са сами вътре. Eдинствените същества, с които имам какво да споделя, обратно в давещия кръвоизлив от думи в ума ми, толкова пълноводен, че мога да легна на дъното му и да се скрия и от него и от себе си. Подложил съм лице на небето и животът ме подхваща като грозен ръбат съсирек от мрак, почва да ме кове с огромния чук на слънцето си и да ми придава краткотрайна човешка форма, само за да й се присмее и да я хвърли с презрение обратно за претопяване. До мен е смъртта с прекрасния си, ослепително прав и сребърно-остър меч, по-лека от снежинка, на всяко мое дишане отрязва по едно парченце от сърцето ми и го хвърля на приятелите ми, моите демони, които пируват с плътта ми.

Безименен стар майстор е хванал една малка дъска и ни е прерисувал така, с маслени бои, в цвят, почти живи. Там сме, в своя ноемврийски пейзаж, някъде из залите на филаделфийската галерия. Имаме още малко време, отпуснато ни от ония който отваря, и никой не ще затвори, – затваря, и никой не ще отвори.
Да благодарим!
– – –

Разказът е публикуван в сп. „Море“ бр. 1/2011 г.

Жена в гръб

Вижда я. Ръцете се вдигат към главата и издърпват косата назад, после я връзват, така че да се откроява на слабата светлина в стаята овала на лицето и извивката на рамото. Една капка се спуска от мократа й коса по настръхналото тяло, минава край наиглените гърди и се влива в ямката на пъпа. Още една капка се спуска покрай ухото с обица от перла, която сякаш шепне в него, минава тънката шия и хълма на лявата гърда, зад която бие сърцето и се слива с първата капка. Двете се целуват бързо и после преливат в пътечка, която се спуска надолу.
Вижда я всеки ден да се облича пред огледалото, което я отразява в погледа му през прозореца отсреща. Тя никога не е имала завеси, поне откак той живее тук, а това е много време, откак получи контузията и му дадоха този апартамент. Всеки ден e все пό жена, няма възраст и няма умора, има спомени за ръце върху косите си, той е виждал тези ръце през прозореца, и движения на устни, защото тя рядко се сеща да загася вечер лампата пред огледалото, сякаш, за да я вижда по-добре той, сякаш знае, че е там зад своя прозорец и я гледа, а устните на онзи изричат кой знае какво, той си представя потрепването на гласа на онзи като вибрираща струна, усеща го по себе си, по тялото си, което заговаря с това на другия, и тогава тя му се струва като пергамент, на който е написано всичко, само той трябва да прочете тайното значение за знаците.
Вижда я и тази сутрин, като мраморна статуя е, стои дълго пред огледалото, не се движи, всеки момент трябва да се раздвижи, но не го прави, той чака, тя стои, той чака, минават минути, дълги, дори безкрайни, краката му изтръпват, нима е възможно, колко време е седял така, но може би от вълнението е, никога не е стояла така неподвижно, винаги тялото й се е движело пред огледалото, танцувало е, извивало се, а ето сега стои неподвижно сякаш замисля нещо, той не знае какво е, само знае, че ето, тази жена, която наблюдава пред прозореца е замислила нещо.
Дали като друг път ще се гмурне в роклята или така ще остане цял ден? Не, не би било никак редно да направи това, никак не е редно и при намек за такова развитие на нещата би трябвало да позвъни – къде, на кого, на портиера ли, но как да му каже: “Ето жената от другия вход, която наблюдавам, докато се съблича и облича, днес не го прави както друг ден, проверете моля, какво се случва там, на петия етаж, апартамента точно срещу моя”.
“Но защо стои така, време е да влезе в полата, ризата и обувките, колебае ли се или решава нещо, хайде, малката, ако искаш сложи онези висящите обеци от аметист, знаеш, че ти отиват повече от другите, само не тревожи инвалида, не мога да дойда до апартамента ти, не мога позвъня, а като не ми отвориш, да разбия вратата ти, тук съм прикован на инвалидния стол пред прозореца ти и те гледам, само това мога, тялото ми да изтръпва от време на време, тогава да се изправям бавно-бавно на патерицата си и докато правя това пак гледам към прозореца ти, тогава от новия ъгъл, огледалото ти разкрива картината на стената ти, твърде абстрактна, не ми е ясно какво изобразява, като че ли някакво тяло, но по-скоро прилича на неоформена фигура от тесто, като не изпечен кроасан върху червен диван или каквото там е, а после когато тялото ми се умори от изправеното положение, да се свлека отново на моя стол и пак предишното отражение в огледалото ти застава пред погледа ми – ти, която се обличаш, или когато те няма – дрехите ти разпръснати върху леглото, отразени в огледалото ръкави от фина материя, гънките на полата, която в последния момент си се отказала да облечеш и отворена кутийка с бижута. Най-много ми се приисква, когато те няма, да надникна в нея, да видя в подробност малките детайли, с които украсяваш тялото си, завършваш тоалета си, слагаш удивителна на отражението си, малките детайли, които отдалеч те правят като изписана върху стара ваза миниатюра на жена. Но сега раздвижи се, сигурно тялото ти също като моето е изтръпнало, сигурно е настръхнало от дългото стоене, може би ти също ме виждаш, отразен в огледалото ти, както аз те виждам, както виждам извивката на рамото и гърба ти, контрастиращ като чаша на тъмния фон на стената, и понеже знам, че сега ме гледаш и може би си решила да изпиташ търпението ми, моля те да престанеш да правиш това, защото ми идват, въпреки че знам вече, че нарочно, за да ме изпитваш, стоиш така дълго неподвижна, тягостни мисли, които ми казват, че ти никога те си била жива, а си била винаги неподвижна статуя или картина там отсреща, в другия апартамент, че аз съм си измислил всичко, защото твърде дълго съм стоял сам и съм се взирал. Затова не мога да се обадя на някого и да кажа да дойде вместо мен да разбие вратата ти, да се увери вместо мен дали си истинска или не и ако си истинска аз пак не мога да кажа на никого, защото никой не знае, че те наблюдавам, никой няма да дойде вместо мен да те грабне както стоиш неподвижна и да те изнесе гола от стаята и да те пита защо стоиш така неестествено дълго пред огледалото, затова моля те, престани да стоиш там.”
Но тя продължава да стои. Само понякога едва забележимо помръдва, колкото да се свият и разпуснат мускулите на тялото й. Но това движение, не му е достатъчно, той чувства главата си натежала от мисли, затова я завърта към вътрешността на собствената си стая, бързо и не гледащо, защото знае какво има там, знае как са подредени възглавниците на дивана, знае за книгата за вечерно четене, все една и съща безкрайна книга, стояща на постоянното си място до нощната лампа. Но ето, че бързото оглеждане на стаята, колкото да разсея погледа си от напрегнатото взиране, му казва нещо – върху мушамената покривка на масата е пълната чаша с вода, блестяща и викаща устите му, изсъхнали от напрежение, и до нея малкото розово хапче, за успокояване на нервите – “о, забравил съм да го!” – казва си и вече има обяснение на неподвижната жена в отсрещния апартамент, поемайки чашата и поглъщайки я, той е сигурен, че скоро, когато хапчето подейства, а може би дори веднага, след като стигне до дъното на чашата и погледне към отсрещния прозорец нея вече няма да я има там, неподвижна и застинала като стоп кадър.
Докато струята се стича в гърлото, разтваря малкото хапче, успокояващо въображението му, една ръка, държаща нещо, последвана от останалите части на тялото на мъж, излиза от онова пространство на стаята, което стената прикрива, а огледалото не отразява. Мъжът казва нещо, жената се усмихва, протяга се за роклята си, гмурва се в нея, материята се плъзва като вълна по тялото й, облива го и го понася във вътрешността на апартамента, мъжът оставя на шкафа пред огледалото, това което държи и я последва.
Когато той сваля чашата от устните си, попива потта от лицето си, помайва се, но все пак не издържа и поглежда към прозореца на отсрещния апартамент, си отдъхна – жената наистина я няма, но вместо нея, пред огледалото, където тя преди малко стоеше, той вижда непознат предмет, който прилича може би на палитра.

Разказът е публикуван в брой 25 на сп. „Следва“ и е награден с първа награда от конкурса „Рашко Сугарев“ за 2012 г.

Post Navigation