artefacttum

Блог с артефакти от школата по творческото писане на Емилия Дворянова

Archive for the category “Александър Христов”

Следобеди, които топят дървета

Събуждам се много плавно, на практика все още спя. Зная, че след секунди ще звънне будилника, всъщност не зная дали ще е след секунди или минути, просто зная, че ще го направи. В просъницата времето е много относително. Винаги се будя преди да звънне. Ако не съм го навил, се успивам. Нагласям се така, че да мога да го ударя, когато се обади, и да не му позволи да клати въздуха с евтините си писукания. Лежа полубуден и протяжно се разделям с остатъците от съня, точно в този момент най-добре го осмислям, може би, именно, сега го сънувам.
Сънувам следобед, ранна привечер, вкъщи съм си, а навън се стъмва. Всичко е в кафяво-сивкава мъгла, приятно е, винаги съм обичал тази колеблива фаза от деня. Разбирам, че това не е определен следобед, а една смесена поредица от много. Не различавам кога започва или свършва поредния, но зная добре, че времето не е застинало, върви си, просто винаги е еднакво. Аз съм трескаво бързам за някъде, суетя се или пък просто седя в хола и гледам как дърветата зад блока губят очертанията си в тъмнината. Не съм сигурен, че седя в хола. Само знам, че дърветата отвън се стапят. Това ме кара да се чувствам добре. Сега отново бързам.
Апартаментът е тих, безжизнен, но го чувствам съвсем ясно, мога да го помириша. Разбирам, че всъщност не бързам за никъде, но въпреки това нямам време за нещо. Усещам и някого другиго в него – не съм сам. Мисля, че не съм притеснен от това, нормално е да не сме двама в този момент. Сега разбирам кой е с мене – прабаба ми. Тя си е в стаята. Тя винаги си е вкъщи, много е възрастна, почти столетник. Откакто се помня живее вкъщи. Тя винаги е някъде наоколо, всъщност е почти до мен, мога да си поговоря с нея. Въпреки това не го правя, не знам защо. Аз бързам, притеснен съм, не мога да и обяснявам сега.
Прабаба ми винаги е даденост за мен, вечно присъствие, почти част от интериора. Но аз я обичам. Обичам я така както се обича прабаба. Отчитам съществуването на много спомени с нея, но те не могат да влязат в следобеда, той е непрекъснат и непробиваем. Вече знам, че сме само двамата – аз и тя. Все по-осезаемо усещам, че трябва да свърша нещо, дори започвам леко да се напрягам.
Сега излизам от стаята си, пак влизам в хола. Той е пак същият, но баба ми е вътре, седи си на нейното си канапе. Усмихва ми се, аз също. Без да говори ме пита дали съм ял. О, ял съм, как да не съм ял. Тя се успокоява, но аз бързам не мога да остана да си говорим.
Чувствам се доста странно вече, сменят се различно картини. В тях сме аз и тя. Все бързам, нямам време , а тя е почти неподвижна, седи си. Не си говорим, като че не се забелязваме. Сякаш сме на различни места, въпреки че се виждаме. Не, не се виждаме, защото мен всъщност ме няма там. Само тя е. Това са нейните безкрайни, несвършващи, сумрачни полудни.
Осъзнавам, че светът й е смален, минимализиран, той се състои от този апартамент. Извън него за нея нищо друго не съществува. Сега знам какво ме притеснява – трябва да си поговоря с нея, да й разказа нещо, но въпреки това бързам, не мога да го направя, защото трябва да свърша нещо друго. А и мен ме няма там, не мога да се появя обратно при нея. Всъщност май и не искам.
Много съм объркан. Имам усещането, че всичко е адски забързано в мен, главата ми е като свиреща бубина. А баба ми е спокойна, застинала, далечна. Виждам я, но не мога да ида при нея, трябва да поддържам моя ритъм.
Обратно на бързината в мен, тя съвсем застива. Изведнъж целият безкраен следобед на баба гръмва, разклаща се и не помръдва повече. Аз съм там само като присъствие, дори и тя не може да ме усети. Абсолютно сама е. Аз вече не бързам, няма за къде. Споделеността между нас двамата я няма. Невъзможно е да ида при нея, за да и разказа нещо, не мога да си поприказвам с нея. Само мога да я гледам. Тя седи в канапето си. Чете книга. Става ми тъжно за нея, става ми тъжно, защото съм избягал от тихия, сумрачен следобед и не мога вече да го споделя с нея. Все още не мога да се сетя за къде съм бързал и наистина бързал ли съм за някъде. Вглеждам се в нея. Разбирам, че не чете книга. Седи в канапето и спи, книгата е разтворена на скута й, устата и е леко отворена и чувам старческия и дъх. Разбирам, че завинаги трябва да напусна този хол, това място, този следобед, в които живее прабаба ми, защото мястото ми не е в него. Тъжно ми е, но въпреки това не искам да остана. Бубината в главата ми ще засвисти след секунда и аз ще изчезна. Ето – вече започна.’

Всъщност това е будилникът. Удрям го зверски, той спира, а аз светкавично скачам от леглото. Още съм сънен, но се чувствам страшно гузен, защото не обръщам достатъчно внимание на баба ми, не й обръщам никакво внимание, знам го. Оставил съм я да живее в свят, в който няма никого. Сигурно й е самотно, изпратена във време, което и чуждо, където не познава никого и нищо. Време, което е дошло много след като нейното си е отишло завинаги. Тръгвам към нейната стая, ще ида, ще я събудя и ще си говорим дълго, ще и разказвам някакви безсмислени неща, няма да я оставя тя да ми разказва като друг път. Тръгвам с едри крачки, така – както съм по гащи.
Когато влизам в хола спирам. Това е същият хол от съня, само че подреден по друг начин. Стоя замръзнал и гледам канапето й – претапицирано е. Съня изведнъж ме напуска окончателно, сепвам се. Баба ми я няма вече от няколко години. Стаята, към която съм тръгнал, сега не е нейна.
После… после ме обзема силно, всепоглъщащо, безвъзвратно, лепкаво облекчение… безкрайно облекчение.

Post Navigation