artefacttum

Блог с артефакти от школата по творческото писане на Емилия Дворянова

Archive for the category “Димо Димов”

Записки за и от „Аспарухово”

DimoDimov

сн. Петко Момчилов

В онази вечер, когато дълго водата тече от раната на небето и сякаш нямаше да има край, а политиците цяла нощ си разменяха любезности, в онази нощ, ние, които все пак бяхме далече от потопа, приютени временно в своите собствени Апокалипсиси, загасихме информацията, която идваше по различни канали и заспахме. На следващия ден щяхме да се утешим със смси в помощ на пострадалите наши съграждани или да отделим дрехи, белина, вода и други неща.  Едно момченце щеше да опакова играчките си, да напише в лист от тетрадка името и възрастта си – седем години – и да ги изпрати до друг седемгодишен непознат приятел, който е загубил в наводнението своите собствени играчки.
Не зная точно в кой момент Димо Димов е затворил книгата със стихотворенията на Бродски и взел това решение. Не зная колко време му било необходимо да стегне багажа си, нито с какво е пътувал на изток, където нуждата от него, или пък нуждата за него да бъде там го е водила? Не зная дали е разговарял с някого  по време на своето пътуване, дали, ако е пътувал с автобус, по време на почивката, докато се е разхлаждал с минерална вода, понеже кафе не предпочитал, е разказал на някого за целта на своето пътешествие. Струва ми се, че го виждам с онези движения, привични му, да разговаря с някой спътник за своето желание да бъде точно там, може би е споменал, че пише разкази и би му се искало… Не зная как е протекъл разговорът и колко дълго Димо Димов е търсил жилище, в което да отседне, но със сигурност знам, че след като предплатил съответните дни, които възнамерявал да остане (за радост на наемодателката, защото безспорно радост е да приютиш летовник в това дъждовно лято и освен това да не носи в банята пясък от плажа, понеже нали постоянно вали. Навярно това си е помислила наемодателката или наемодателят, но всичко това аз мога само да го въобразявам) се упътил към центъра на пострадалия квартал, там открил други подобни на него, решени да помогнат, докато Държавата се самоизяжда. Взел ръкавици, ботуши, маска и лопата. Взел каквото му дали и тръгвал. Тръгнал там, където трябвало. Със сигурност вечерта, когато се прибирал наемодателката му откривала следи от кал, а дрехите му и косите му са миришели на тиня. Заради тези неудобства навярно тя надали е смъкнала от наема или му е върнала част от парите, дори след като разбрала целта на пребиваваното му в нейния град. Димо Димов, разбира се, не мислил за това, дори по някое време може би е забравил , че е писател, защото сутрин със сигурност се събуждал с болки, за които се казва обикновено, че са и на онези места, където никога не е предполагал, че има мускули. На обяд свалял маската, която предпазвала дробовете му от пясъка и пиел кафе, вече нямало значение, дали в началото на неговото пътуване го е харесвал или не.
Когато се върнал у дома, спал дълго, а после поискал да напише нещо, но нали за писателите е казано, а и Бродски на едно място се съгласява с това, че те трябват да погледнат отстрани преживяванията си, за да могат да ги коментират, той седнал и написал ето това, което ми предостави:

„Вчера се прибрах в София и все още се опитвам да се наспя. След седмица в „Аспарухово” като доброволец, ето някои мисли, неподредени и кратки, в отговор на многото въпроси как е било там.

Беше кално. Никога не съм си представял, че може да има толкова много кал и тиня на едно място. И тази кал и тиня да е в домовете на хората. След няколко дни тази кал се превърна в пепел и прах, и по улиците в „Аспарухово” масово можеха да се видят хора, който слагаха маски на излизане от дома си. Нещо, което не съм виждал никъде другаде, освен по различни летища по света.
Разбрах, че няма значение дали си образован или необразован, дали си висок, нисък, българин или чужденец, богат или беден, с добра работа или безработен, защото единственото важно нещо е да имаш желание. И ако имаш, ще намериш начин да помогнеш.
Разбрах и колко лесно може да се работи в екип с хора, с който никога преди това не си работил. Как с тези хора може само след няколко часа да се сработите толкова добре, че да е нужно само едно кимване, за да са разберете помежду си. Разбрах също и че с някои хора, въпреки общата кауза, никога не можете да работите заедно, не и ако искате да има резултат.
Странно е, но разбрах по-добре и ценността на една магистратура като Трудова и организационна психология. Не че преди не съм се досещал, но точно през тази една седмица понятия като „групова динамика”, „трудова психология” и прочие придобиха съвсем друго значение за мен. Така да се каже, теорията и практиката се срещнаха някъде из улиците на квартал „Аспарухово”.
Разбрах също така колко е приятно някой, доскоро съвсем непознат, да заспи от усилията през деня, облегнат на рамото ти и по някое време да те докосне с пареща ръка в съня си, а по-късно, когато вече се е събудил, да ти благодари за близостта.
За удивителната липса на организация на държавно и общинско ниво няма да коментирам нищо, защото все още не мога да я проумея. Но е плашеща, и то дори при бедствия от такъв мащаб.
Плашеща е липсата на информация, плашещо е как тази липса създава хаос и паника сред живеещите и сред пострадалите, като същевременно става добра почва за какви ли не слухове и интерпретации.

В Аспарухово разбрах наистина какво значи съпричастност. Разбрах и какво значи благодарност. Искрена и от сърце.
През изминалата седмица разбрах също така колко е прекрасно е да те прегръщат непознати хора. Непознати, но след прегръдката вече близки. Да ти стиснат ръката или просто да ти кажат няколко думи, техни си думи, всеки своите.
Бях там и помагах.”

Записки ОТ Димо Димов, записки ЗА Яница Радева

Advertisements

Post Navigation