artefacttum

Блог с артефакти от школата по творческото писане на Емилия Дворянова

Archive for the category “Христо Бойкикев”

Thanksgiving във Филаделфия

Раздира дробовете ми мразният въздух, гнила шума, мокра пръст, ниски облаци умиват лицето ми с внимателните пръсти на миризмите си, бледият беден светлик на следобеда пълни очите ми с обич като чаши, тишината тананика успокояващо между голите клони. Най-сетне живот!
Зад мен е голямата каменна къща, бумтяща от топлина, пълнена със светлини като с разноцветно желе, вибрираща от весели гласове и потраквания със съдове, разтапяща се от всевъзможни миризми: запичащо се масло, канела, къри, шоколад, карамелизираща се захар, разронващи се на жар цепеници. Задната вратичка се хлопна малко по-шумно отколкото незабелязаното ми измъкване предполагаше, но пък с необходимата отривистост, за да прекъсне със сигурност точещата се след мен пъпна връв на бремето да си мълчалив чужденец на нечий празник.
Знам! Поканили са ме хората любезно на семейното си събиране за Деня на благодарността, споделят трапезата си и топлината на дома си. Може и на други да им е скучно, но всеки се старае да участва във веселието, разтяга си усмивката като остаряла дъвка, прави балончета с изгубили вкус думи. Там са деветнадесетте лели-чичи-братовчеди, там са домакините и трите им щастливи като палета деца, събрали се от три страни на великата американска страна – всяко от своята първа година: в колеж, в университет и на работа – там са съответния точен неизброй от сребърни прибори, като от търбуха на пещерата на Али Баба, които сутринта съм мил и бърсал двойно с благодарност, че за кратко имам алиби за чворуването си, там, най-сетне, в най-интимните недра на този квинтесенциален западен дом, като в закътано гротто, в което можеш да надзърнеш скришом и жадният ти поглед съвсем заслужено да попадне в капана между разкикерените й кълки, къпеща се в бълбукащи струи мазнина, кипреща се сред гъсталаците на гарнитурата, в несигурната светлинка на лампичката е и самата тя.
Пуйката, която като Марсел Дюшановски сватбари чакаме да разтерзаем на Etant donnés, но която е толкова голяма и потентна в закръглеността си, че хич не е ясно дали няма да намери начин да рипне и да погълне главата ти и да те задуши. Да, да, да, всички те са там вътре, а аз съм тук, отвън, най-сетне, свободен от глутонимическото бреме на плувналата в сос от мьобиосово въодушевление скука.
В този момент започват да изпадат снежинки. Едри и колебливи. Всяка потъва в собствената си тишина. Всяка е къс време – минута, секунда, стотна. Въплъщават се някъде в глаукомно блестящата светлина под меките чресла на облаците, изчезват точно преди да докоснат земята, безвидна и пуста. Затварям очи с лице нагоре и зачаквам докосване.

Невероятно тежка, от плътен, лъскав метал, със смътни малахитови отражения в лешниковите дълбини на някакво стичащо се по повърхността й масло, заробваща с гравитацията си, в мащаб, който те запраща обратно в полиморфната перверзия: клечаща, разкрачена, гола жена. Роден, фоайето на Филаделфийската галерия, в която вчера съм прекарал цял ден. Пълна е със задушаващ живот, изплетена като въже от концентрираните в своята непреодолимата монолитност всевъзможни движения на всяко мускулче под кожата й, разкъсвана от някакъв тежък, черен, мъчителен екстаз. Още преди осъзнаването какво прави тази жена да достигне разума ми, ноздрите ми вече са приковани от киселата миризма на тялото й и сърдечният ми ритъм се ускорява неконтролируемо в такт с дишането на това огромно парче метал. Жената не е нито красива, нито млада, нито извисена. Физиката й е тромава, чертите съдържат цялата ъгловата грубост на тълпата на поредната парижка революция, събрани в едно лице, което скоро ще бъде покосено или от туберкулоза или от поредното безразборно раждане, женствеността й – изложена на показ като пържола на месарски щанд – е първозданна като магма. Ръката й е отместена от лоното й към единия й глезен. Първоначално си помислих, че Роден все пак е решил да спази минимално приличие, но веднага си дадох сметка, че този влудяващ човек просто не го е било еня дали ще видиш какво прави или не – та нали от мига, в който очите ти попаднат в гравитацията на това въплъщение, дори преди погледът ти да отскочи от него и да се върне към теб, целият този метал тече във вените ти, черно-зелен, приковаващ, запълва гърлото ти, немислимо подвижен като огромен смок, който се прелива в задушаваща хватка, бие в сърдечните ти камери като чутовната камбана в катедралата на прастарата нощ.
Знам, че ако и когато успея да отскубна някаква част от себе си от този идол, на горния етаж ме очакват всички бойни полета на стогодишната война. В най-светлата зала на галерията, подреден в стройни витрини, каталогизиран в пространни спецификации, изобилстващ от непроницаеми оръжейни термини, из между които като стоножки щъкат костноезични имена на майстори-ковачи и титли на отдавна забравени властелини и мъртвородени ембриони на империи, обкръжен от подредени в Учело-вски ритъм пики, мечове, саби, рапири, шпаги, пребъдва един миг. Премазано от тъпия млат на адреналина до един единствен монолитен момент, времето между затръбяването на роговете, изваждането на мечовете, захващането на тежкия тътнеж на конницата, разплющяването на сребровезаните стягове и падането от коня, приковаването от белоперата, звъняща стрела, пронизването от неумолимо съскащото лезвие на меча, разсичането от нащърбения топор. Кървавият еон на постоянно подпухващото средновековие. Когато се вгледаш в тези съвършено гладки и полирани до блясък доспехи с цялата им неразбираема фрактална красота, с всичката им ослепителна сложност, изведнъж те поразява крехкостта на съдържанието им. Ако се вгледаш в чудовищните хитинови форми на който и да е от тези шлемове, с циклопическите им забрала, клаустрофобическите им цепки за очи, в дебелината на кирасите, сложните съчленявания на прибиращи се една в друга пластини по сгъвките на тялото и ги сравниш с прямата и безмилостна простота на правите мечове наоколо ти става безпощадно ясно на чия страна е силата. Стоиш там, като Бош, който е заместил пророк Иезикииля в някаква черна литургия, на полето на титаническо побоище обсипано с динозавърски скелети и изричаш на обратно пророчеството на живота. Защото въпреки доспехите, шлемовете, имената, титлите, суверенитетите, булите, троновете, смелите сърца, жаждата за живот, ламтежа за любов, страха и всичко, всичко, всичко – те са мъртви. Пиките са намерили слабо място в метала, мечовете са си паснали като парá в цепка на касичка дори и с най-тесния отвор, стрелите са открили миг на издайническо открехване между пластините или, без всякакви фламбоаянтности, времето просто си е свършило работата. И сега, въплътена в тези прекрасни блестящи черупки, размножаваща отраженията си в лъскавия метал, смъртта им ни гледа от всякъде в тази своя огромна гардеробна и ни пита да погледнем часовниците на любимите си мобилни телефони и да й кажем, колко точно е часът. До минутата и секундата и стотната.
Имам още малко време, преди да ми стане виновно, че съм тук, докато те са сами вътре. Eдинствените същества, с които имам какво да споделя, обратно в давещия кръвоизлив от думи в ума ми, толкова пълноводен, че мога да легна на дъното му и да се скрия и от него и от себе си. Подложил съм лице на небето и животът ме подхваща като грозен ръбат съсирек от мрак, почва да ме кове с огромния чук на слънцето си и да ми придава краткотрайна човешка форма, само за да й се присмее и да я хвърли с презрение обратно за претопяване. До мен е смъртта с прекрасния си, ослепително прав и сребърно-остър меч, по-лека от снежинка, на всяко мое дишане отрязва по едно парченце от сърцето ми и го хвърля на приятелите ми, моите демони, които пируват с плътта ми.

Безименен стар майстор е хванал една малка дъска и ни е прерисувал така, с маслени бои, в цвят, почти живи. Там сме, в своя ноемврийски пейзаж, някъде из залите на филаделфийската галерия. Имаме още малко време, отпуснато ни от ония който отваря, и никой не ще затвори, – затваря, и никой не ще отвори.
Да благодарим!
– – –

Разказът е публикуван в сп. „Море“ бр. 1/2011 г.

Advertisements

Post Navigation