artefacttum

Блог с артефакти от школата по творческото писане на Емилия Дворянова

Archive for the category “Яница Радева”

Изложбата

Когато Сийка, или госпожа Сийка, както я нарече уж на шега момчето от охраната, когато тя за първи път влезе в магазина, чу от управителя за изложбата и й се прииска да плесне с ръце и да каже, това не може да бъде. Обаче тя не разполага с друга дума, освен „разбрах”.
Преди толкова когато време влезе тук, с бомбе, забравено от една сродница, което си беше нахлупила, защото вятърът навън щеше напълни с всякакви боклуци къдриците й, дето и без това се решат толкова трудно, всички си помислиха, тази госпожа сега какви ще върши при нас. Обаче се видя, че тя не е каква да е госпожа, а госпожа Сийка, нашата госпожа Сийка, която носи печени кестени от двора си като им дойде сезон. А иначе ежедневно се грижи да прозрачността на витрините. Но в големия магазин влизат толкова малко хора, че тя успява да постигне без много грижи прозрачността дори на теракота в помещенията за тоалет и в този случай човек би могъл да си помисли, но как е възможно това. Ами, възможно е, не с магия, разбира се, просто Сийка, или госпожа Сийка, е такава чистница, това всеки в магазина би могъл да го потвърди. Макар цели дни да не пуска прахосмукачка, просто прашинка няма на пода. Сякаш още щом влезе, всичкият прах се разбягва. Когато бръмне с прахосмукачката го прави не за друго, а заради служебните задължения, пък и всякакви микроскопични твари полазват и невидими прашинки падат от хората. Но най-често упътва посетителите с онази вечно млада усмивка, която изглежда такава сякаш заради носа – едни такъв особен, гардеробиерката, която е пътувала доста на млади години, казва, че има подобни по някои източни острови, но не точно същите, такъв нос, казва, едва ли някъде се среща. Госпожа Сийка се усмихва като слуша това и отговаря само, среща се, разбира се, ама, разбира се, че се среща. А когато липсват завеяните посетители, остава й време да си прехвърля през ума това онова.
А ето сега управителят и най-вече собственикът от чужбина са решили да предизвикат интерес, един вид реклама на специалния магазин, дето прилича на някакво министерство с тези червени мокети на пода, пълен с бутикови стоки, не парцалки като в моловете, а със съвсем изящни изделия, или поне успешно прекопирали изяществото кутийки за бижута или шахматни фигури с униформи като истински войници, и също цветни, ванилини и фруктови аромати, полепващи се сякаш по тялото й, когато минава покрай витрината с парфюмите. Ако беше млада или поне суетна, колкото са младите, би се застоявала по-дълго при миризмата, да я попие хубаво и колкото може по-навътре, докато усети кожата си превзета от тази обилна миризма. Дори може би отворила би някое от шишенцата и би вдишвала, или дори би си впръскала една капка, както продавачката когато мисли, че не я виждат. Но тя отдавна вече не е млада, а открай време не e суетна, и отдавна живее съвсем сама, дори синът си вече не чака, понеже се запиля в онази отвъдокеанска държава с топъл климат и спря да праща eсeмeси за празниците. Само това й остана от него – да се погледне в огледалото сутрин да види тази форма на носа, каквато и той има, все едно го е откъснала и го е залепила на лицето му. И как да не я намрази тази страна крадла, винаги гледа етикетите и никога не купува нещо от крадлата, никога? Макар да иска да научи какъв вкус има храната, която синът й закусва, обядва и вечеря. Затова тя отминава, колкото може по-бързо витрината на парфюмерията, да не й напомнят колко е сама и колко е ненужно да ухае. Когато й остане време да размишлява си казва, че сякаш цял живот не е било нужно уханието й, на никого. Затова изтърква припряно стъклата на парфюмерията и дори малко нервно, не се спира да се заглежда в някое тумбесто шише или друго нарочно изработено да наподобява на женско тяло.
Тя най-често се застоява покрай витрината на щанда за детско облекло, не само защото децата, които влизат пипат стъклата, за да играят на отпечатъци и оставят от ръцете, от носовете, понякога от устните. И едни такива малки устни висят по прозрачното стъкло, сякаш висят във въдуха, над нищото като крила на ангели. Докато ги избърсва старателно, госпожа Сийка издиша малко облаче, което се пука в топлия въздух като сапунен мехур. Подавачката зад витрината никога не я попита дали този мехур е пълен с досадата, че децата пак са нацапали, или с друго. Но кого интересуват вътрешните причини, които човек си пази под кожата не като мехур, а дори като мазол, който когато се пука много люти?!
И щом управителят изля заръките, че трябва да съдейства на момчето по елподдръжката да разместят пейките и рекламните пана, дори трябва през следващите дни да остава, така да се каже, извънредно и да следи дали някой не прави снимки с я с телефона, я с друго нещо нерегламентирано, понеже е абсолютно забранено, но най-вече, и това й е основно задължение – чистота на ескпонатите, понеже са много скъпи артефакти, автентични, толкова колкото те двамата с момчето по елподдръжката никога не са виждали. Ако нещо се случи на фигурите – цял живот няма да могат да ги изплатят. Както нито този живот, нито дори следващият ще им стигнат да проумеят полимерната презервация, която е способна на такива чудеса, такива чудеса, кавито не са и сънували.
Макар наистина да няма представя какво е полимерна презервация, Сийка, или госпожа Сийка, е съгласна, че такова нещо не е сънувала, защото знае не от вчера какви са тези артефакти, които чакат, направо друга дума й дойде на устата, съвсем автентична, която да изрече на управителя, но тя има право само на една и затова, стиска устни, даже ги свива в гримаса, дъгата им се сбръчква, и казва своето –„разбрах”.
–    Сериозно ли са трупове? – пита после момчето по елподдръжката, макар и той да е знае вече.
–    Сериозно, отговаря му и чува псувнята, която не й се струва неприлична.
Така че Сийка, или госпожа Сийка, се зае с освобождаването на място за експонатите, които всеки момент ще бъдат паркирани пред входа на магазина – за сеира на зяпачите и за неин ужас, а щом дойдат ще следва нарежданията на кураторката, онази хубава, прелестна, дори прелъстително напъпила девойка, която лично управителят посрещнал на аерогарата и която вероятно ще навести в хотела или ще разходи из живописните околности, без да забележи, че белите й ръце издават не някаква си там безплътност, а единствено анемия. Но госпожа Сийка, тя така се представи на чужденката, го разбра още щом кльощавото й тяло влезе в магазина. Моментално забрави името й и в нея остана единствено това Анемия, почти като Амелия, но Амелия е живо име, пърхащо някак, раждащо, а тази кураторка и изложбата й са толкова призрачни, че чистачката нямаше да се учуди, ако през вратата през тези седем дни на изложението връхлети не друг, а граф Дракула. Седем дни, все някак ще минат, ще гледа встрани, възможно най-малко ескпонатите артефакти, и после край.
Но времето сякаш спря. Забеляза го още когато сякаш безкрайно дълго стоя в магазина и когато прозрачният пръст на кураторката се размахваше със задачи. Като магьосническа пръчка този пръст вкамени минутите и затова безкрайно дълго госпожа Сийка изрязва надписите с думите, описващи частите на човешкото тяло, които щяха да бъдат залепени до експонатите. Сякаш безброй бяха големите сандъци, съвсем като саркофази, и безкрайно дълго момчетата с гащеризони ги внасяха през служебния вход на магазина. Не, тя няма да гледа, когато ги отворят, ще откаже да помага, ако я помолят, съвсем твърдо ще каже, че не иска да повреди техните артефакти обработени с не знам си какво. Но не се наложи. Анемия каза с нейния завален говор:
– Вървете вече, госпожа Сийка, наш екип ще ги нареди през нощта!
Само трябвало по време на изложбата да внимава да е чисто около тях и някой да не ги повреди. Охраната също щяла да наблюдава, но скъп материал било…
Разбира се, че няма да го направи. Тя си обеща да не погледжа в никакъв случай в онази посока. Още щом влезе в сградата утре ще забие поглед в мокета, знае всичко наизуст, може и без да гледа да стига където иска.
И следващата сутрин точно така пристъпи, с очи в червената настилка, която се разстилаше като зряла малина. Но ужас, толкова са изцапали през нощта! Госпожа Сийка настръхна от прахоляка по пътеката и се завтече към прахосмукачката. Снова през целия ден, стара се да страни от фигурите, разположени съвсем наблизо, само да се обърне, на няколко метра от всяка витрина са тези неща, същества или тела и сякаш я наблюдават. Дори не и остана време за стъклата на парфюмерията, а за пръв път се прииска да отиде да се окъпе в тяхната миризма, може би имаше и друго – но тя си каза, от толкова работа така се изцапах, сигурно воня.
Някак издържа и втория ден, през цялото време се опитваше да мисли за вечерта, за улицата си, за кестените, които скоро ще цъфнат, за това как би могла довечера да разкаже на съседката си тези покъртителни впечатления от изложбата, а може би и по телевизия са говорили…. но не, тя не иска да разказва на никого, иска да се прибере и да мълчи под кестените. Но когато влезе в магазина на третия ден, отново изтръпна от насипания по пода прах. Когато видя палмите от екзотичната страна, които бяха сякаш се източили през нощта и за които знаеше, че в родината си се хранят с мъртвата материя от почвата – жаби и дори малки разлагащи се птици, тогава госпожа Сийка разбра. Нещо става през нощта, а може би непрекъснато, даже в момента, докато през главата й минава тази мисъл. Експонатите, макар обработени с течна силиконова гума, или каквото е изписано на таблото, се лющеха, така както всяко тяло изхвърля мъртвите се клетки, а те бяха мъртви тела, милиарди мъртви клетки, които копнееха да се олющят. Тя сякаш почувства, че това се таи в мъртвите им очи, които за нищо на света не иска да погледне и които я наблюдават, желанието им да се завърнат към естеството си, отделяха се, посипваха земята, посетителите ги вдишваха и тя ги вдишваше също и колкото и да се къпеше после, мъртвите клетки щяха да засядат на гърлото й, да влизат в дробовете и в сънищата й. Накрая тези мъртви тела, въпреки обработката, щяха да се разпаднат, неминуемото щеше да се случи, както се е случвало много пъти с всяко мъртво нещо, което преди това е било живо. И какво щяха да направят тогава бледата Анемия и нейните далечни чуждестранни шефове? Щяха да отидат, както се говори, в моргите, или щяха да потърсят бездомници под мостовете, или може би вече новите експонати се изработват в някаква лаборатория, където кожата се отлепя от тялото, сърцето се изважда, ушите се слагат в нафталин или друго вещество, всичко се разпределя на някаква огромна гладка маса и изглежда точно както онзи триптих в Испания, на който е виждала снимка. Само че госпожа Сийка успя да си представи единствено дясното крило на изображението, онова мрачното, изкорменото, онова, което беше наречено… Ах…. какво ни дойде до главата…, и свали работна си престилка… не ми добре, каза, отивам до аптеката.
Разбира се, не тръгна към аптеката, за какво й е аптека, трябва й, да, райски газ, една голяма доза райски газ и да забрави къде се намира, какво прави, от какво естество са прашинките край нея, от какво растат растенията в магазина, всичко да забрави. Стори й се, че утре щом отново влезе, или дори след малко, като се върне, ще са пораснали още, ще са стигнали стъкления таван, който е на много метри над листата им. Ако сега влезе в църквата, ако се протегне и напълни в термоса, в който си носи чай, светена вода, ако я излее върху телата със сигурност ще се свият, ще изчезнат, само купченки хумус ще остане. Но моментално ще измъкнат от някъде нови, тя знае, вече вижда камионите с надписа на фирмата да спират пред магазина и момчетата с гащеризони да внасят нови саргофази. Нищо не може да направи, безсилна е. Боже… как е възможно…, бързо, засрамена, виновна, трепераща вдига пръсти да се прекръсти. Никакво предчувствие не я осени, че за последен път влиза в църква.
Не разбра как изминаха четвъртият и петият ден, чувстваше се като във вътрешността на огромен кит, не, не кит, прахосмукачка, която събира всичкия отпадък на света, че тя колкото и да се опитва да изчисти едно, макар и малко местенце, не успява. Привечер краката я боляха, виеше й се свят, беше сигурна, че причина за това е в микроскопичните  прашинки, които не успяваше да изчисти.
На шестата сутрин се погледа в огледалото. Помисли си това, което често си повтаряше сутрин. Момчето на мама! Вижда го наведен над бялата мивка и жабури уста. И остават още само два дни. Тази мисъл я окуражи, вля в прасците й сила, беше готова да търка пода и всмуква с прахосмукачката, да отлюспва прашинки. Само да минат тези два дни! Когато телата заминат и когато бързо ги забравят като кошмар, ще дезинфектира всичко, ще блесне наоколо пак като слънце.
С такива мисли на успокоение изтичаше деня, когато чу глъчка край себе си. Отскубнали се от родителите си хлапаци се гонеха край фигурите, увлечени в играта и не знаещи навярно, нищо за естеството на телата. Те бутнаха една фигура, която се поклати първо по-леко, после по-застрашително, аха да падне с трясък и кости и костици да се разпилеят наоколо. Ужасена от мисълта да събира тези отломки, госпожа Сийка се почувства като жаба, по която експериментално, в името на научното откритие, пускат ток. И точно като такава жаба скочи към фигурата, без умисъл, по инстинкт, за да я изведе от неестествено раздвижено й положение към почти толкова неестественото й статичното извисяване сред магазина. Без да гледа към тялото, по-скоро почувства как къса въздуха с отчаяните си поклащания, се приведе и го хвана през кръста, колко да спре клатушкането. Скара се на децата за тяхното невнимание и се опита да се отдалечи възможно по-бързо, но усети, че пръстите му, костеливите като че тръстикови пръсти, се бяха оплели в къдравите й коси. Ужасена, но негубеща самообладание да се отдалечи колкото може по-бързо, ги издърпа и вдигна глава. Тогава застана в лице към фигурата. Видя мъртвите й тъжни очи, бездънно тъжни. Видя скулите, устните, отворени в някакво замряло послание, но най-вече, моментално забеляза носа. С каквото й да бяха обработвали кожата и мускулите, този нос, точно като нейния тя не би могла да сбърка с друг. Тогава вътрешностите й се свиха, утробата й се сбръчка, после тялото, лицето, устните и тя напълни въздуха с вик.
Падна като круша.
Така си помисли продавачката от магазина за детско облекло, която беше видяла всичко.
Родителите на хлапаците изхвърчаха възмутени, понеже, ето, персоналът с тези налудни крясъци смущава децата. Искат да дадат оплакване. Къде е управителят, къде е управителят? Няма го?! Как така го няма? Веднага да дойде, някаква служителка паднала в несвяст, лежи неестествено на земята, плаши децата. Веднага да дойде и да даде обяснение.

Разказът е публикуван в бр. 19 на „Литературевн вестник“ от 22.-28.05.2013 г.

Advertisements

Жена в гръб

Вижда я. Ръцете се вдигат към главата и издърпват косата назад, после я връзват, така че да се откроява на слабата светлина в стаята овала на лицето и извивката на рамото. Една капка се спуска от мократа й коса по настръхналото тяло, минава край наиглените гърди и се влива в ямката на пъпа. Още една капка се спуска покрай ухото с обица от перла, която сякаш шепне в него, минава тънката шия и хълма на лявата гърда, зад която бие сърцето и се слива с първата капка. Двете се целуват бързо и после преливат в пътечка, която се спуска надолу.
Вижда я всеки ден да се облича пред огледалото, което я отразява в погледа му през прозореца отсреща. Тя никога не е имала завеси, поне откак той живее тук, а това е много време, откак получи контузията и му дадоха този апартамент. Всеки ден e все пό жена, няма възраст и няма умора, има спомени за ръце върху косите си, той е виждал тези ръце през прозореца, и движения на устни, защото тя рядко се сеща да загася вечер лампата пред огледалото, сякаш, за да я вижда по-добре той, сякаш знае, че е там зад своя прозорец и я гледа, а устните на онзи изричат кой знае какво, той си представя потрепването на гласа на онзи като вибрираща струна, усеща го по себе си, по тялото си, което заговаря с това на другия, и тогава тя му се струва като пергамент, на който е написано всичко, само той трябва да прочете тайното значение за знаците.
Вижда я и тази сутрин, като мраморна статуя е, стои дълго пред огледалото, не се движи, всеки момент трябва да се раздвижи, но не го прави, той чака, тя стои, той чака, минават минути, дълги, дори безкрайни, краката му изтръпват, нима е възможно, колко време е седял така, но може би от вълнението е, никога не е стояла така неподвижно, винаги тялото й се е движело пред огледалото, танцувало е, извивало се, а ето сега стои неподвижно сякаш замисля нещо, той не знае какво е, само знае, че ето, тази жена, която наблюдава пред прозореца е замислила нещо.
Дали като друг път ще се гмурне в роклята или така ще остане цял ден? Не, не би било никак редно да направи това, никак не е редно и при намек за такова развитие на нещата би трябвало да позвъни – къде, на кого, на портиера ли, но как да му каже: “Ето жената от другия вход, която наблюдавам, докато се съблича и облича, днес не го прави както друг ден, проверете моля, какво се случва там, на петия етаж, апартамента точно срещу моя”.
“Но защо стои така, време е да влезе в полата, ризата и обувките, колебае ли се или решава нещо, хайде, малката, ако искаш сложи онези висящите обеци от аметист, знаеш, че ти отиват повече от другите, само не тревожи инвалида, не мога да дойда до апартамента ти, не мога позвъня, а като не ми отвориш, да разбия вратата ти, тук съм прикован на инвалидния стол пред прозореца ти и те гледам, само това мога, тялото ми да изтръпва от време на време, тогава да се изправям бавно-бавно на патерицата си и докато правя това пак гледам към прозореца ти, тогава от новия ъгъл, огледалото ти разкрива картината на стената ти, твърде абстрактна, не ми е ясно какво изобразява, като че ли някакво тяло, но по-скоро прилича на неоформена фигура от тесто, като не изпечен кроасан върху червен диван или каквото там е, а после когато тялото ми се умори от изправеното положение, да се свлека отново на моя стол и пак предишното отражение в огледалото ти застава пред погледа ми – ти, която се обличаш, или когато те няма – дрехите ти разпръснати върху леглото, отразени в огледалото ръкави от фина материя, гънките на полата, която в последния момент си се отказала да облечеш и отворена кутийка с бижута. Най-много ми се приисква, когато те няма, да надникна в нея, да видя в подробност малките детайли, с които украсяваш тялото си, завършваш тоалета си, слагаш удивителна на отражението си, малките детайли, които отдалеч те правят като изписана върху стара ваза миниатюра на жена. Но сега раздвижи се, сигурно тялото ти също като моето е изтръпнало, сигурно е настръхнало от дългото стоене, може би ти също ме виждаш, отразен в огледалото ти, както аз те виждам, както виждам извивката на рамото и гърба ти, контрастиращ като чаша на тъмния фон на стената, и понеже знам, че сега ме гледаш и може би си решила да изпиташ търпението ми, моля те да престанеш да правиш това, защото ми идват, въпреки че знам вече, че нарочно, за да ме изпитваш, стоиш така дълго неподвижна, тягостни мисли, които ми казват, че ти никога те си била жива, а си била винаги неподвижна статуя или картина там отсреща, в другия апартамент, че аз съм си измислил всичко, защото твърде дълго съм стоял сам и съм се взирал. Затова не мога да се обадя на някого и да кажа да дойде вместо мен да разбие вратата ти, да се увери вместо мен дали си истинска или не и ако си истинска аз пак не мога да кажа на никого, защото никой не знае, че те наблюдавам, никой няма да дойде вместо мен да те грабне както стоиш неподвижна и да те изнесе гола от стаята и да те пита защо стоиш така неестествено дълго пред огледалото, затова моля те, престани да стоиш там.”
Но тя продължава да стои. Само понякога едва забележимо помръдва, колкото да се свият и разпуснат мускулите на тялото й. Но това движение, не му е достатъчно, той чувства главата си натежала от мисли, затова я завърта към вътрешността на собствената си стая, бързо и не гледащо, защото знае какво има там, знае как са подредени възглавниците на дивана, знае за книгата за вечерно четене, все една и съща безкрайна книга, стояща на постоянното си място до нощната лампа. Но ето, че бързото оглеждане на стаята, колкото да разсея погледа си от напрегнатото взиране, му казва нещо – върху мушамената покривка на масата е пълната чаша с вода, блестяща и викаща устите му, изсъхнали от напрежение, и до нея малкото розово хапче, за успокояване на нервите – “о, забравил съм да го!” – казва си и вече има обяснение на неподвижната жена в отсрещния апартамент, поемайки чашата и поглъщайки я, той е сигурен, че скоро, когато хапчето подейства, а може би дори веднага, след като стигне до дъното на чашата и погледне към отсрещния прозорец нея вече няма да я има там, неподвижна и застинала като стоп кадър.
Докато струята се стича в гърлото, разтваря малкото хапче, успокояващо въображението му, една ръка, държаща нещо, последвана от останалите части на тялото на мъж, излиза от онова пространство на стаята, което стената прикрива, а огледалото не отразява. Мъжът казва нещо, жената се усмихва, протяга се за роклята си, гмурва се в нея, материята се плъзва като вълна по тялото й, облива го и го понася във вътрешността на апартамента, мъжът оставя на шкафа пред огледалото, това което държи и я последва.
Когато той сваля чашата от устните си, попива потта от лицето си, помайва се, но все пак не издържа и поглежда към прозореца на отсрещния апартамент, си отдъхна – жената наистина я няма, но вместо нея, пред огледалото, където тя преди малко стоеше, той вижда непознат предмет, който прилича може би на палитра.

Разказът е публикуван в брой 25 на сп. „Следва“ и е награден с първа награда от конкурса „Рашко Сугарев“ за 2012 г.

Post Navigation