artefacttum

Блог с артефакти от школата по творческото писане на Емилия Дворянова

Archive for the category “Фрази”

Птиците

ИзображениеЕдно:
Ако гледа достатъчно дълго и внимателно през южния прозорец, може да успее да проследи някоя от тях до гнездото й. Така е чувала. Макар че как ще види къде точно е гнездото в тази огромна планина, не й е ясно. Няколко часа са минали, откакто е започнала да гледа през южния прозорец, и нищо. Нито птица, нито перо дори. Единственото, което пърха из главата й, са думите, които е запомнила от детството, може би от баба си, че на юг летят само добри птици. Ако питат нея, ще каже, черни петна летят на юг. Черни петна с червено в клюновете. Не знам как изглежда доброто, пернато или не, но не е такова, сигурна съм. А и никоя от нейните птици не отлита на юг, само отива в планината и се връща. Зад гърба й дреме празната стая. Зад нейния гръб: стена. Зад стената, в другата стая – прах, мушички и шум от съхнещи думи. Той е на бюрото си, машината му трака върху листа, раната му сигурно кърви. По-късно ще се погрижи за нея. Сега иска да погледа още малко. Небето няма нищо за нея. Времето, изглежда, също. Синьото синее, по него се плъзгат минути, часове. Които се носят нависоко, ги всмуква слънцето, които са на ниско, ги раздират кулите на града. Не може да каже, че времето е спряло тук. Иска й се, но не може. Което е хубаво, казва си, защото така знае, че времето е неизчерпаем източник. Има от него, значи. Ще има време да погледа още малко. Да стане от стола. Да се обърне към стаята. Да я огледа даже, преди да оправи полата си и да тръгне към вратата. Да отвори вратата бавно и да отиде при прахта, мушичките, при неговите думи. Да се погрижи за раната му. Да се погрижи за стомаха му. Да се погрижи за себе си.
Ще има време и да разбере какво се случва.

Две:
Когато влиза в кабинета му, той не е на бюрото. Лежи на леглото, заспал. Прозорецът е отворен. На перваза има черно перо. Тя го слага във вазата до пишещата машина и затваря прозореца. Там има още няколко като него. Той отваря очи. Днес писах малко, казва й. Виждам. Тя се връща при машината и полупразния й лист. Бялото е недостатъчно. Тъмносиньото е прекалено. Винаги ще е прекалено. И как няма да е: тези думи, те ядат мъжа й. Всеки ден. Стига ги е гледала. Марлята му е разкъсана. Червеното е плъзнало по почти всяка нишка. Зад разпарцалената превръзка наднича раната. Течностите за промиване, мехлемите, материалите за превързване отдавна са се преместили от банята тук, в тази стая, на рафта с книгите. Пак ме изненада. Всеки път. Бях затворил прозореца. Бях го залостил. Виждаш ли онази жилетка? Тя беше върху друга, отдолу имах блуза, риза. Мислех, че пластовете ще я забавят. Че… Естествено, че няма, прекъсва го тя и му казва да замълчи за малко, да не мърда, така, докато не махне капещата марля и не затвори онова нещо под нея. Че кога са го правили? Никога, той е съгласен. В началото всяко подменяне на превръзката е съпроводено от плач, и от двамата. Нощите им са безсънни от момента, в който той й казва, че му е отредено да се занимава с писане. Силата на виковете й, силата на юмруците й от деня, в който доставчикът донася машината, сега й се струват така невъзможни. Уведомителната телеграма от кметството отдавна не е рана, а просто белег. Той се е примирил твърде бързо, мисли тя. Тя не иска да се оставя на това, не подозира той.
Някой ден ще махне всички снимки от стената, ще счупи всички рамки. Така онова, което е тръгнало да изтича от тях, ще изтече още по-бързо. А и за какво й беше то? Някакво предписателско минало. Някакви щастливи сцени, парализирани, невъзможни сега, под диктата на думите. И без това пази всичко в главата си:
следобедните разходки в единствения парк на града
нощните концерти в най-горещите дни на лятото
шоколадовият сладолед, който не му харесва
жълтата лодка в езерото
Всичко е в главата й. Скрило се там, през зяпналата й уста, от момента, в който тя прочита телеграмата на глас:
Строител на обществото.
От март т.г.
Стоновете му я връщат в стаята. Кога е успял да се върне отново на бюрото? Не трябва да изпускам този момент, каквото и да долети след него.
На следващия ден, когато го намира в локва кръв на пода, когато вижда няколкото изписани от горе до долу листа до пишещата машина, тя не издържа и решава да направи нещо.
Преди това намира време, за да се погрижи за него.

Три:
Жената на горния етаж е загубила ума си преди години. Тя твърди, че са колкото перлите в огърлицата, с която не се разделя. Регистърът в клиниката сигурно има друга версия. Жената на писателя посещава жената от горния етаж сравнително често. Двете обичат да споделят тишините си: тази на лудата е тежка и голяма, онази на съпругата се утаява бързо на дъното й. В мъглявината на следобедните им бездумия главата на всяка е като кула в потопен град: видяла е много, знае много, не може да каже нищо. Това е следобед на думи, обаче започнал с не издържам от посетителката. Оказва се, че с тези думи запушалката е изтръгната, започва изливане, което никоя не може да спре. Нека ти разкажа как загубих ума си, започва безумната. Той бе последното нещо, което загубих, да знаеш. Как се държах за него, как го стисках до посиняване, ама не, не щя да остане. Губим всичко, да знаеш. Още майка ми ми каза: така е устроен светът, че всичко да изтече от теб. Ти нямаш клапи, нямаш врати, момиче. Погледни ме, цялата съм на дупки. Та така. Това ми каза и това беше истината. Аз, глупачката, отидох да търся някаква истина, намерих я, и полудях. Всичко, което виждаш по мен сега, всяка вдлъбнатина по някога гладката ми кожа, всяка резка, е буква. Нека ти спестя четенето: аз полудях, защото разбрах къде е отишъл. Но първо нека ти кажа за птиците: не можеш да ги победиш. Нито малките, нито големите. Те летят, ние вървим. Можеш само да ги следиш с поглед. И проклинаш. Аз проклинах толкова дълго, че за известно време останах без думи. Не без глас – без думи. Все едно ги бях пропила или пропиляла. Но после се върнаха. Оттогава си ги пазя само за мен. Е, и за теб понякога. В началото те мразех. Исках да те удуша – ей, там, в онзи ъгъл. Тогава щях да мога, бях силна. Но понеже вече веднъж бях загубила думите си, реших да не рискувам да загубя и силите си. А и после видях, че си свястна. В този блок няма много такива. Та, да ти кажа какво видях. Едно не знам: бягство ли е това, или спасение. Да се радвам ли, или да плача. Така и не разбрах. А много го мислих. Малко ми беше останало, всичкото го вкарах в тази все по-мудна мелница в главата ми. Накрая го зарязах. Няма смисъл, казах си. Аз вече съм луда, за какво ми е да търся обяснения за този свят. Трябва да свикваме с усещането за край, защото краят винаги идва и е всичко, с което оставаме.

* * *
Жената слиза по стълбите и си повтаря думите на лудата, превърта една от сцените на разговора им в главата си. Трябва да отидеш от другата страна на планината. От другата страна? На планината, казва тя. Звучи някак, млъква за малко, приказно. Приказно звучи, но не е. Не е приказка, друго е. Ще го загубиш, това е сигурно. Какво ще загубя, мисли си тя, докато стълбите до вратата й намаляват, или кого. Мъж или разум? Не е ли едно и също на този свят? Ненужните мисли остават зад нея, пред вратата. Какво видя там?, пита я. Какво видях, знам само аз. Но дали го помня, това не знам. То е още някъде в мен, върти се и гори, бавно, до момента, в който ще ме взриви. Но дотогава, не мисля за него.

* * *
Преди да тръгне, му казва, че трябва да отсъства, че няма да се бави, най-много ден-два, да гледа да не пише, ако може, ако не може, да предупреди съседката, която и да е, някоя, тя ще остави ключа си в саксията до вратата, да каже на брат си, ако трябва, поне за ден може да се откъсне от ценната си фабрика, да не се движи много, най-много до кухнята, където има яхния, супа, два хляба, нещо за десерт.

Четири:
Пътят към планината е прав, идеален. Край него има тополи. Пръстите на вятъра бутат върховете им насам и натам. Сенките на дърветата падат върху пътя като езици, облизват сивкавата му кожа, прибират се. Тя върви по средата на пътя, гледа да не ги настъпва. Все едно не са сенки, а дупки. Като че ли всяка следваща крачка може да се окаже началото на полет надолу. Очите й вече са в планината, даже отвъд нея. Скоро цялата ще е там и ще разбере. Или лудата ще се окаже лъжкиня. Просто завистница. Не й се иска да мисли за това сега. Няма да мисли. Ще върви само напред, до края на пътя, после по пътеката през планината, след това по пътеката към долината, за която й разказа онази. Докато върви, няма да поглежда назад, разбира се. Няма да поглежда нагоре, за да не се ядоса отново на онези изчадия, които носят откъснатите парчета от мъжа й и от десетки други хора нанякъде отвъд планината. Как бих подпалила гнездата им! Или може би не. Те вече са въгленочерни. Бих запушила ада, от който излитат. Да.

Пет:
Тя е на края на пътя си. Иска й се да продължи, поне още няколко крачки, но не може. Иска й се да затвори очи, поне за момент, но не може. Иска й се, щом е така, да е статуя, да е камък, но не е. Иска й се да е луда и да си измисля, да фантазира, но явно е с разума си, не го е изгубила.

Вижда я: къщата в гората.

Бяла, красива. Тази къща е като спусната отнякъде, толкова не на място, но толкова немислима другаде. Тази къща, сигурна е тя, е извън времето. Пролет, лято, есен, зима се гонят около нея, без да я докосват, като страхливи ухажори. Тази къща е най-сигурното място на света. Сега вече може да се движи. Нещо е изцедило парализата от тялото й. Докато е гледала къщата, тя е изпълзяла като змия и се е скрила под някой камък. Прави няколко крачки напред, бавни в началото, после – после почти тича към белите стени, към вратата от светло дърво, с брава от мед. Спира я строгият взор на прозорците. Ние водим към душата на тази къща, чува ги тя, не може да тичаш към душата на каквото и да било. Към душите трябва да пристъпваш внимателно, тихо. Разбира се, кима тя, разбира се. И се спира. Как може да ги вижда чак сега?! Птиците са няколко. Накацали са на покрива, на первазите, една подскача пред вратата. Очите им са любопитни, клюновете – пълни. Движенията й не ги плашат. Само студеният вятър, изглежда, е способен да разбърка перфектната подредба на перата им. Тя се опитва да им изкрещи нещо и тогава разбира, че на това място няма глас. Не се учудва, логично й се струва. Птиците изчезват в къщата. Една по една. През прозореца, през стената, през вратата, през покрива. Потъват като гмурци в отражението на дом край най-спокойното езеро на света. Тя си мисли: и тук са напаст. И пристъпва напред, внимателно, към прозорците.

Вижда ги: мъжът и жената.

Той лежи на дясната половина на леглото им. Тя е седнала на стол до него. В скута й има кърпа. В краката й има леген. Краката й са слаби, елегантни – това се забелязва лесно, защото роклята, която носи, е къса. Дрехата е в зеленото на есента, тъмно, прекрасно до кафявото на косите й. Мъжът изглежда е гол. Горната половина на тялото му – със сигурност. Долната е под одеяло, което е сиво като пердетата на спалнята. Сиво и като килима долу, под нежните й крака. Неговите крака най-вероятно са силни като ръцете и раменете му. И също така покрити с рани. Жената отвън въздиша с разбиране. И продължава да гледа. Вижда птиците, които вече са в къщата.
Една по една се появяват в спалнята. Въртят глави настрани, за да обхванат очите им обитателите на дома. Търсят къде клюновете да оставят товарите си, за да могат да откъснат нови парчета месо. След момент тя разбира, че греши. Птиците започват да скачат, по сивия килим, към металния леген. Оставят парчетата там, в легена, в краката й. Не оставят по килима нито следа, нито капка кръв. Жената се навежда и потапя кърпата в легена. Изстисква я и я понася към тялото на мъжа. Започва да промива раните, които, една след друга, изчезват. Мъжът гледа към жената. Тя се усмихва. Смее се. Двамата се смеят. Изглеждат радостни. Изглеждат познати. Онази отвън не чува нищо. Може само да чете чертите им.

И след това вижда детайлите:

всички детайли пред очите й. Всяка бръчка по лицето на мъжа, по белите чаршафи, всяка прашинка по скрина и върху скута на жената, всеки паяк в ъглите, в цепнатините, всеки цвят от снимките на децата по стената, всяка буква по отворената върху нощното шкафче книга, всяка линия от дърворезбата на гардероба, всеки косъм по неговото тяло и по тялото на котката, която спи на лявата половина на леглото, всеки клавиш на счупената пишеща машина на бюрото. Детайлите я заливат, вливат се в нея и заемат освободеното от парализата тяло. Текат по вените и артериите й и пълнят главата й. Гризат мислите й, изяждат ги. Детайлите правят света, този ужасен свят отвъд планината, реален. И невъзможен за нея. Тя може само да ги гледа. Тя може само да чете знаците на този свят. Дори да се протегне, няма да докосне нищо. Дори да отвори уста, няма да изкрещи нищо. Дори и да тръгне, няма да отиде никъде. Невъзможно е да се движиш из място, което не е за теб, казват й прозорците. И тя не кима, защото не може.

Разказът „Птиците“ е публикуван в „Литературен вестник“, бр. 22/2013, с.9. Той бе коментиран от Едвин Сугарев при огледа му на най-новата българска литература „Ускореният пулс на младата българска литература“ в същия борй на вестника: „…тази млада литература не е създадена, за да доставя удоволствията на мимолетния прочит. Тя е създадена, за да проблематизира света, за да изтръгва мисленето ни от уютните матрици и лесните обяснения. Какви странни птици са „Птиците” на Владимир Полеганов например – не са ли гарваните на собствената ни съвест, не са ли лешоядите на пропуснатото и лекомислено пропиляното?“

Advertisements

Из „Улица „Отец Паисий”

На 8 юни по повод фестивала „Улица „Отец Паисий” Александър Христо и Александър Чобанов, заедно с още един млад автор и Александър Феодоров, взеха участие в разговор за писателското поведение при представянето на новия брой на сп. „Страница“ (бр. 2 за 2013 г.). Характерното за този брой е акцентът върху моментното състояние на младата българска литература, извадка от която бяха тримата автори. Разговорът беше направляван от Младен Влашки, който сподели опитът от самостоятелното справяне на редакторите, за да съществуват литературните списания у нас. Говори се и за това как се създават литературните вкусове. И беше изтъкната ролята на блоговете, най-често негативна, тъй като нерядко коментаторите (често неизвестни, непредставени от своето име) изказват непрофесионално мнение за книга или автор. Преди представянето на „Страница“ Манол Пейков и Светлозар Желев представиха сп. „Granta”.
Изображение

Първа награда от Националния конкурс „Рашко Сугарев“ за Александър Христов и отличие от „Южна пролет“

Изображение2013 година безспорно се очертава успешна за младия автор  Александър Христов. Освен че излязоха няколко рецензии в литературните издания за неговата дебютна книга, през изминалия месец той получи и няколко престижни награди.
Журито на националния конкурс „Рашко Сугарев“ му връчи Първа награда за къс публикуван разказ за „Литературният експрес“, включен в дебютната му книга „Следобеди, които…“ По традиция награждаването се проведе в столичната книжарница „Хеликон – Витоша” на 23 април – Международния ден книгата и авторското право.  Журито на наградата е с председател Димитър Коруджиев и членове Георги Величков, Любен Петков и Деян Енев. Финансирана е от Национален дарителски фонд „13 века България“. Миналата година награди от конкурса „Рашко Сугарев“ получиха и други участници от школата на Ем. Дворянова. Предлагаме линкове към публикации относно връчването на наградата през 2013 г.:
http://www.kultura.bg/bg/print_article/view/20887
http://bnr.bg/sites/hristobotev/Shows/Culture/Artefir/Pages/130508konkurs_r_sugarev.aspx
Няколко дни по-късно журито на друг национален конкурс връчи на автора отличие от конкурса  в Хасково.

За филма „Преходът или какво стана с нас”

90„Преходът или какво стана с нас” е нов български документален филм от СФФ, чиято премиера се състоя на 20 март в Дома на киното. Той безспорно е част от поредицата качествени документални филми („Накаран да замлъкне: Геори Марков и убийството с чадър”, „Витоша” и др.), които СФФ предлага на фестивалната публика. Една нещастна история за българския преход, но и за това как са се състояли преходите в други страни – бившата ГДР, Естония и Македония. Един от участниците във филма, спомняйки си 90-те каза – чувствам се наивник. Този филм е абсолютно наложително да се гледа като визуална енциклопедия на проблемите и подмените, които се случиха през изминалите години в българското общество – много от нещата, родените след и около тези промени/подмени едва ли предполагат (но днес те имат право на глас), а случилото се им изглежда като невероятна история. На фона на драматичните споделяния на Желю Желев, Петър Стоянов, Д. Луджев, Едвин Сугарев, Митко Новков, адв. Васил Василев и абсолютно всички и български, и чуждестранни участници, Цв. Цветанов беше единственият, който говореше за това как ще излови всички групировки, ако е нужно с външно сътрудничество, след като през цялото време разказите и документите показваха, че групировките отдавна са част от властта и дори са създадени от нея – предходната (комунистическата) власт. Именно така е охарактеризиран преходът ни – не като промяна, а като подмяна. Причините, които разнородните участници обсъдиха бяха разнообразни, но най-конспектирано ще ги подредя: 1) сгрешена още от 90-те съдебна система (Луджев се подсмихна виновно-наивно, че и по негова вина е тази грешка); 2) медии, които създават неправилен образ за авторитети; създадени са и замислени като несвободни медии; 3) непреодоляно, несъстояло се осмисляне на миналото; 4) нерешен въпрос с досиетата, който държи в състояние на манипулация, едни, а в състояние на власт от тъмното, създавайки олигархични, тоталитарни структури  – други; 5) необмисленост на това, което се очаква от всички като демократично общество, неподготвеност на обществото (средното градско общество, интелектуалци, писатели, инженери – всички) в началото на 90-те – благодарение на това подмяната се осъществява успешно; 6) приватизация и разпределяне на средства при липса на закони как да стане това.

По всяка вероятност монтажът на филма на реж. Атанас Киряков е приключил преди втората половина на 2012 г., защото финалните кадри и реплики се отнасят за протестите като пряк коректив на избраната власт (даден беше пример с Франция), а на кадрите от митинг от 90-те прозвучават финалните думи от филма – дано българските младежи заявяват правото си, както младежите от 90-те.

Много неща могат да се разкажат около филма, а най-вече от тези, които имат памет за времето. Режисьорът каза, че е подбирал от огромно количество материал. Наистина много работа. Филмът е около 120-минутен, а сюжетите, към които разказите водят – дълбинни.

Яница Радева

Издателство „Колибри“ представи библиотека „Галактики“

НИзображениеа 19 март 2013 г. издателство „Колибри“ представи библиотека „Галактики“ в  „Суингинг хол“. Под светлината на прожекторите говириха Андрей Велков, идеен създател на поредицата и автор на книгата „Български психар“, Светлозар Желев от издателство „Колибри“, Христо Блажев от Книголандия, а също и Владимир Полеганов, който като автор на предговора на най-новата книга от тази поредица –  „Зора“ на Октавия Е. Бътлър сподели някои основни черти на стила на авторката, книгата и четенето й.

Филмът, планината, Орлов мост

Тазгодишният Международен София Филм Фест ще започне различно.
На 7 март 2013 г. 17-ият София Филм Фест ще бъде открит с филм, който в много отношения е уникален. От една страна, той е посветен и се вписва в събитията по повод 150-годишнината от рождението на Алеко Константинов, които предстоят. От друга страна, спецификата му е разчупваща фестивалната (по принцип) нагласа представените филми да онагледяват тенденциозни, характерни за съотвената географска зона на произход продукции.
Първият представен в зала 1 на НДК ще бъде 70-минутният документален филм „Витоша” на режисьора Любомир Младенов. Специфичността на филма, сниман от 2009 г. и ненадейно и непредвидено за когото и да било, разгърнал сюжета си сред една от най- емблематичните теми за 2012 година – протестите на Орлов мост, спонтанно зародили гражданското обществено съзнание у нас, придава и съответна специфика на фестивала. А и досега като че ли „София Фест” не е бил откриван с документален филм, което е още една отличителна черта от предходните издания.
Филмът „Витоша”, на който предстои да събере по моя интуиция голям брой зрители, е не просто документален филм, оповестяващ и потребяващ забравени или малко известни документи и факти. Той самият е източник, предвид устойчивото медийно отсъствие както в самия зародиш на събитията (например флашмобовете на гражданската група „За Витоша”, а и други сходни събития, адресирани към опазването на природните ресурси у нас), така и в кулминацията им – протестите на Орлов мост. А тъй като в съвременното общество паметта за нещата е налична, когато те са медийно, фото- или словопредставени, „Витоша” извършва този акт по съхранението и охраняването за паметта. Защото този филм идва при зрителите си и в един нов етап на гражданското осъзнаване, когато причините, породили събитието „Орлов мост”, остават актуални. Към настоящия момент те само са преместени на нови места – Иракли, Несебър, Пирин. Вече Витоша е не само четвъртата по големина планина в България и най-близката до столицата. През изминалата година Витоша презареди своята символика. Именно символика. Тя се прояви като това, което без съмнение ще видим във филма, „символ на снажност и мощ всепобедна” (И. Вазов, „Витоша”, 1900), след като бе усетена като място за лична чувствителност.
„Витоша е нещо, което ни превъзхожда, не по ръст, а по смисъл, колкото и да я изучаваме и обхождаме”, споделя в режисьорските си бележки Любомир Младенов. „Филмът е ценен именно защото е за Децата на прехода, които блокираха Орлов мост заради Витоша. И това няма как да не е актуално винаги! Това е основното послание на филма, а „Витоша” е планината, която няма да ни отнемат. Когато и да е!”, коментират и продуцентите от Gala Film.
А как е показана планината във филма?
Накратко, от ъгъла на сезонността и отношението към нея – и обгрижващо, и безгрижно, сиреч безотговорно. Любомир Младенов следва в сценария си две посоки: „Витоша като ценност сама по себе си и Витоша, застрашена от утилитаристите”. Този подход на представяне естествено е да предположи два типа сетивност, която ще бъдеактивирана у зрителите. Единия – на поклонничеството – природата и Балканът са „свещената крава” на България и няма човек, който да не изпита това чувство, и втория тип сетивност – на нуждата от пост, нуждата, че от всекиго зависи отстояването и браненето. Именно и затова във втората част на филма зрителят ще „изпита чувство на ограбване, на лишаване от нещо лично и важно. На болка” (Любомир Младенов). „Витоша” ще ви срещне с разнородни „персонажи”, каквито бяха и протестиращите на Орлов мост, по- късно получили събирателната награда на Българския хелзински комитет „Човек на годината” – от студенти до университетски преподаватели, хора с различни професионални интереси, а не както бяха назовани в закъснелия медиен отзвук „еколози”, с някаква неясна негативна конотация. Във „Витоша” участват: арх. Христо Генчев, Тома Белев (бивш директор на природен парк Витоша), бай Бичи (планински водач), Иван Христов (зоолог), Симеон Арангелов (експерт фауна към дирекцията на парка), Дойчин Боянов (алпинист), Сандю Бешев (алпинист, историк), Мартина Попова (участник в гражданско сдружение „За Витоша”), Любомир Костадинов (юрист, участник в гражданско сдружение „За Витоша”), Любомир Попйорданов (експерт по алтернативен туризъм). Всеки един от тях разказва своята лична Витоша и всички тези разкази се окрупняват в символа Витоша, в планината на нашето човешко достойнство – към миналото, към настоящето и към бъдещето.

Тази статия е публикувана в „Литературен вестник“, бр. 6 от 13.02-19.02.2013 г., с.3. Тук е поместен откъс. В същия брой на вестника е публикувано интервю с режисьора Любомир Младенов.

Яница Радева

Можете да видите трейлъра на филма тук.

„Следобеди, които… ” на Александър Христов беше представена на премиерата на поредица „Нова проза” на УИ „Св. Климент Охридски”

SahoHristovSledobedi2На 13 декември 2012 г. в библиотеката на СУ „Св. Климент Охридски” се състоя премиерата на новата поредица  „Нова проза” на университетското издателство. Първите три книги от тази поредица са на завършилите магистърска програма „Творческо писане” млади автори: Александър Христов („Следобеди, които…”, разкази), Стоян Ненов („Острови”, разкази), Белослава Димитрова („Начало и Край”, стихове), Зад тях застават, Ани Илков, Боян Биолчев, Валери Стефанов и издателството на СУ в лицето на Димитър Радичков. Интересна и любопитна особености на това представяне е бързото, дори светкавично, изчерпване на книгите, които издателството беше подготвило за продажба. Истината е, че УИ не беше предвидило толкова много публика (и толкова много потенциални купувачи) за книгите на толкова млади автори. В края на вечерта Димитър Радичков покани, неуспелите да си закупят книги гости да заповядат на следващия ден в книжарницата на университета, или в най-скоро време в „Хеликон”.

Book_3_layout_1aleksander hristovКнигата на Ал. Христов носи името на един от разказите в нея, който е на разположението на читателите на този блог. Преди да си набавите този, не твърде обемен, но напълно достатъчен за дебютна книга със своите 136 страници, сборник, може би ще ви бъде любопитно да научите, че книгата на Александър Христов „Следобеди, които… ” ще ви открехне света на един почерк, който не се смущава от играта с националната литература. Негови герои са както реални автори, така и измислени персонажи, на ръба на живота и мечтите, които са една крачка от престъплението, смъртта или сбъдването на съкровеното. Разнородни истории, разнообразни протагонисти, всеки от които по един или друг начин ви прави съпричастни към едно колкото фантазмено, толкова и реално битие. И най-вече, Александър Христов умее да разказва и без съмнение в главата му зреят сюжетите други истории, които тепърва ще разтваря пред бъдещия си читател. Но засега – толкова. Четенето може да започне – от следобед до мрак.

Разговорът за поредицата можете да прослушате от сайта на Българското национално радио.

Яница Радева

„Кратки разкази завинаги” – предговорът като разказ и книгата като учебник

Поредицата „Кратки разкази завинаги” на Жанет 45, 2010-2012.

Поредица „Кратки разкази завинаги”, Жанет 45, 2010-2012.

Изречението „Когато се събуди динозавърът бе още там” е безспорно най-краткият разказ, който някога сте чели. То е и най-образният начин да се изкаже телоса на поредицата „Кратки разкази завинаги” на издателство „Жанет 45”.  Тя e добре позната за почитателите на кратките жанрове, а чрез ефектните корици, издържани в ярки цветове и специфичния почерк на илюстрациите на Ина Бъчварова е добре разпознаваема и като дизайн. Затова настоящият текст съзнава, че няма за задача да запознава с нова поредица, тъй като първите издания са на книжния пазар от достатъчно време и вече са добре познати, а предстоящите чакани („Всичко разорено, всичко изгорено” от Уелс Тауър). От 2010 година, когато излязоха първите книги от поредицата – „Черната овца и още басни” от Аугусто Монтеросо (който е и автора на краткия динозавърски разказ) в превод от испански на Нева Мичева и „Автобусният шофьор, който искаше да бъде Бог” от Етгар Керет в превод от английски на Милена Варзоновцева – до днес тя включва шест книги, което аритметически изчислено прави средно по две полиграфически тела годишно. Затова в следващите редове ще се опитам по-скоро да „екстратирам” концепцията, от една страна, на издателския жест, а от друга – творческия профил на представените автори, така както би могъл да ги вижда българския читател. Ще се опитам освен това да промисля възможностите книгите да бъдат не само четиво, едновременно забавно и поучително, но и да вършат своя специфична по-учи-телна „мисия”. Какво имам предвид?  Важно е не само с какви текстове „Кратки разкази завинаги”  представя авторите, но и как тези автори са (само)представени чрез встъпителните думи към българските читатели?  Какво писателят е видял като полезно да отбележи като свой опит за литературата – в случаите, когато предговорът е написан от самия автор – и за това как литературата става. На тази идея ме наведоха предговорите на книгите, които са част от концепцията, с която поредицата стартира. А тя е според издателя Манол Пейков е „авантюрата” да се върне публиката към жанра на разказа чрез последователното превеждане и запознаване на българския пазар с известни, но все още непредставени у нас книги. Именно затова може би в нея се откроява линията за поучение, за запознаване и не на последно място – възможността за учене чрез споделения чужд опит. В този ход на размисили се запитах и дали не могат тези предговори да функционират като учебни пособия? А някои от тях дори и като разкази. Показателни в това отношение как преговорът може да бъде разказ, но и да каже много за автора на книгата, са встъпителните думи на Е. Керет  към „Момичето на хладилника” (2011) , които са нищо друго освен разказ за писателя и неговото неудобство от посвещението върху книгата: „Какво да кажеш на пълен непознат, който може да е всичко от сериен убиец до добър самарянин?” Този особен предговор е матрьошка.
Преведените автори са разнородни както като националност, така и като стилистика. А най-новата книга от поредицата – „Пътуване с лек багаж” от Туве Янсон напомня и още една любопитна подробност: Янсон е първата писателка, с чийто текстове „Кратки разкази завинаги”  среща читателите. А това, което безспорно обединява книгите от поредицата, е разбира се, кратката проза, дефинирана от Давид Албахари така:  „Названието обхваща всички маломерни прозаични (и поетико-прозаични) форми, познати като „микроразказ”, „скеч”, „стихотворение в проза”, „басня”, „анекдот”, „моментна проза” и др. Това е разказ, чиято дължина не надхвърля страничка текст, съответно – история, представена с възможно най-малък брой думи, без да пострада смисъла й. ” Разказът за динозавърът на Монтеросо е добър пример за това. Пак Аблахари в предгова към сборника си в превод от сръбски на Русанка Ляпова споделя: „Книгата, която читателя държи в ръцете си, „Кравата е самотно животно”, съдържа 120 избрани разкази от всичките ми досегашни публикации”.  Това е характерно и за останалите книги от „Кратки разкази завинаги” – обща особеност на изданията е авторите да са представени от характерини, специфични за творческото им формиране репрезентативни творби. Този стремеж към цялостно,  но и същевременно еволюционно проследяване на авторовото развитие е антологичен подход, който откроява книгите от „Кратки разкази завинаги”.
Споменах по-горе „Черната овца и още басни” от Аугусто Монтеросо. Това е книгата с най-кратките текстове от поредицата, реализирани, както личи от заглавията жанрово като басни. Но нужно е да споменем, че това са едни много модерни и съвременни басни. Монтеросо държи да покаже, че всичко би могло да бъде казано вместо с езоповска поука чрез търсене на смешния финал. Това оттласква тези текстове от жанровата им определеност и ги приближава повече към краткия разказ. Впрочем в поредицата се наблюдава тендеция включваните разкази да се разрастват като обем във всяка следваща книга, всеки следваш автор е представен с по-обемни текстове, а това в най-голяма степен важи за „Телефонни обаждания” от Роберто Боланьо и „Пътуване с лек багаж” на Янсон.
Още нещо, което прави впечатление в разказите от сборниците – те са не само къси, но и камерни, включващи няколко, обикновено двама персонажа, фабула, обхващаща няколко часа или дни, а пространството нерядко е ограничето до стая, кораб или много малко селище, дори остров. А как разказват авторите? Както беше споменато вече, антологичният подход на сборниците предоставя на читателя и различни типове разказване – от първо лице или от трето, разкази, в които всяко изречение е „направено” като отделен разказ (например у Албахари „Кравата е самотно животно”), пределно фрагментирани разкази и такива структурирани като стихотворения проза. А тексът „Кореспонденция” на Янсон може да бъде определен като епистоларно стихотворение в проза. Разказаните истории, не само в „Телефонни обаждания”, но и в останалите книги, не са ведри. Бих могла да изключа от това наблюдение „Черната овца и още басни”, които се опитват да бъдат, като че ли напук весели, ала е невъзможно да не се съглася с Марин Бодаков, че „политическа тъга сълзи зад бълбукащия хумор”.
Какво може да кажем за финал за учебното пособие „Кратки разкази завинаги”, като каквото се опитахме да разгърнем поредицата, освен да посегнем към още едно лаконично изречение на Монтеросо: „Три задраскани реда са по-ценни от един добавен”.

За поредицата „Кратки разкази завинаги”: Жанет 45, 2010-2012.

Пълният текст на рецензията можете да прочете в „Литературен вестник“, бр. 34, 2012 г.

Яница Радева

Магистърска програма: Творческо писане

Кратко представяне:
Програмата предлага обучение по творческо писане, подготвя за сериозно литературно проучване и самостоятелно творчество, което, освен че трябва да завърши със създаване на собствена книга, спомага за създаването на навици и умения, потребни за живота на всеки продуктивен писател. Програмата съдържа три теоретични курса, всички останали курсове предполагат практическо упражняване на уменията, заложени в темите на курсовете (писане, четене, коментар). Основните курсове на програмата се водят от писатели, доказали себе си в литературното публично поле и с опит в преподаването на творческо писане. Студентите ще имат възможността, в различни семинарни и извънаудиторни форми, да се срещнат и с по-голям кръг български автори, които да споделят с тях своя писателски опит.

Компетенции на завършилите програмата:
Завършилите програмата притежават:
– задълбочени познания върху творческия процес;
– задълбочени познания върху широк кръг литературни произведения;
– способност да различават различните методи на структуриране на литературния текст;
– умение да създават собствени литературни текстове в различни жанрови направления: проза, поезия, драма.

Дипломиране:
Завършването на обучението в магистърската програма става със защита на магистърска теза или полагане на държавен изпит след покриване на изисквания брой кредити.

За повече информация посетете: тук

За това как става писането и „как понякога се случва човек да напише разказ – някак си така, сякаш от небитието дошло“ можете да прочетете откъс от изказването на Емилия Дворянова в разговора „ТВОРЧЕСКОТО ПИСАНЕ – МЕЖДУ ВДЪХНОВЕНИЕТО И ПРЕПОДАВАНЕТО“, проведен в Нов български университет, София, 27 април 2006 г. Пълният текст на този разговор можете да прочетете на http://liternet.bg/ebook/virtualni/tvorcheskoto.htm.

Аз всяка година, така да се каже, изпробвам различни начини на справяне със ситуацията, но целта в крайна сметка винаги е една. Аз някъде го бях и писала, че в часовете по творческо писане и преподаването на творческо писане е буквално учене на хората да бъдат свободни. Като казвам свободни, имам предвид, от една страна, свобода в словото, от друга страна – един много съществен опит в придобиване на вътрешна свобода. Защото това нещо, което за мен е най-шокиращо винаги в часовете, и всяка година се сблъскваме с тези хора в общата ни работа, е изключително силната цензура, която всеки един човек, когато се опитва да пише, носи в себе си. Последният час, който имах по-миналата седмица, зададох едно много любопитно за мене упражнение. Провеждам следния експеримент. Още в първия час, когато се видях с тях, поставих цялостната задача за семестъра – всеки да напише един текст, в който последователно – час по час – развиваме, така да се каже, действията, пространствата, времето на героя, който те са си измислили. Те трябваше да си измислят това, което трябваше да пишат, и оттам нататък, чрез различни въпроси, пробата на различни ситуации, да развият този герой. Все още не знам какво ще се получи. Миналия час например им казах – ето, вие си имате вече (твърдят, че са си измислили героя, че знаят какво ще пишат, знаят какво ще правят накрая) всичко това. Хайде сега, в рамките на 30-40 минути, опишете днес героя си, който има абсолютно “черен” ден – това му се случва понякога на човек – каквото и да похване, всичко се срива – случват му се просто отвратителни, “черни” неща. “Черен” ден за вашия герой, опишете ми го.

Така с някакво очакване на гротеска, на хумор или каквото и да било, общо взето; вярно е обаче, че нещата свършват в много обичайни ситуации на спъвания, получаване изведнъж на инфаркт, блъскане на кола или някакви такива доста тривиални неща.

Защо го казвам това? Защо разказвам точно това специфично нещо, което примерно сме се мъчили да правим и което е с идеята да развихри въображението в посоката на нещо черно, гадно и ужасно?

Смисълът на тези часове, имам предвид за хора, които нямат никакви амбиции да стават писатели, които искат да изпробват себе си, които искат, така да се каже, да застанат от онази страна на чертата, където човек е в друга позиция. Не четящ, а създаващ. Най-важното, това, което е блокиращото, е точно невъзможността да напишеш нещо, което… Те ми се извиняват за някои изрази, защото били гнусни. Казвам – какво значи гнусни? Какво значи гаден израз? Тоест – става дума за преодоляване на дълбоко вкоренена вътрешна цензура тогава, когато тебе те оставят със словото и листа. Мисля, че това е основното нещо, което курсовете по творческо писане дават на студентите и, между другото, заради това е такъв интересът. Това е себепреодоляване, начин да се себепреодолееш.

А иначе – онази идеална ситуация, която описвам аз като истинско общение, се получава ужасно рядко. Аз имам примерно двама-трима студенти, които вече четвърта година поред са в курса по Творческо писане; явно видяха, че винаги е различно. Студенти, които наистина пишат, и за които ми е безкрайно приятно, че с някой наистина си даваме нещо много силно един на друг.

Иначе нещата са просто въпрос на свобода.

Откъс от изказването на Емилия Дворянова в разговора „ТВОРЧЕСКОТО ПИСАНЕ – МЕЖДУ ВДЪХНОВЕНИЕТО И ПРЕПОДАВАНЕТО„, проведен в Нов български университет, София, 27 април 2006 г. Пълният текст на този разговор можете да прочетете от Литернет.

Инициативата на JobTiger: „Човекът, който ме вдъхновява“

Инициативата на JobTiger: "Човекът, който ме вдъхновява"

Инициативата на JobTiger да издири „новите българи с положително влияние в живота ни“ стартира миналата седмица и вече има първите трима номинирани – Венцислав Савов, Мария Славова, Светлин Наков. Идеята на екипа на JobTiger да потърси, които са хората, които ни вдъхновяват в нашия живот намира вече отклик. Инициативата, която стартира от 20 август и ще продължи до 1 ноември. Сред тези вдъхновяващи личности през втората седмица е и писателката Емилия  Дворянова, предложена заради вдъхновяващия свят от романите й, също лесовъдът и общественик Тома Белев , заради конструктивната му критика и неговата дейност за защита на Витоша и горите. В този дух е и номинацията на Мария Бойкиева , активна обществена личност през 90-те, отстояваща, принципите на морала и днес. Номиниран е Дядо Добри от с. Байлово, когото посетителите на сайта в коментарите определят като най-достоен. В продължение на 10 седмици в сайта jobtiger.tv ще се съберат най-вдъхновяващите личности и всяка седмица по трима от получилите най-много подкрепа ще попадат в секцията „Финалисти“.
За да намерите вашата личност, която ви вдъхновява, или да подкрепите някоя от споменатите в статията, можете да гласувате изключително лесно от удобната платформа в JobTiger.

Post Navigation