artefacttum

Блог с артефакти от школата по творческото писане на Емилия Дворянова

Емилия Дворянова с нов роман. „При входа на морето“

Емилия-Дворянова-ВходаПрез месец март излиза от печат новият роман на Емилия Дворянова „При входа на морето“. През последите години бяха публикувани великолепната книга с есета „Освен литературата“ (2011) и второто издание на „Госпожа Г.“ (2012). Направени бяха също преводи на „Passion или смъртта на Алиса“ и „Земните градини на Богородица“ от авторитетни издателства в САЩ и във Франция. „При входа на морето“ е роман, писан търпеливо, внимателно и естетично, разбира се, и етично. Ако предходната книга на авторката, „Концерт за изречение“, е „опити върху музикално-еротическото“, то пък дали новата не е взор към (и откъм) една небесно-земна взаимност, потвърдила пътя на света Тереза, образ силно звучащ в романа, заедно с алюзиите за „Вълшебната планина“ на Томас Ман, образи-цитати, картини, скрито уплътняващи се, без читателят да го знае, но все пак – усеща. Всички тези особености придават допълнителни пластове на романа, една втора, друга и по-друга кожа, под обвивката, на която има още и още светове за изследване. А това изследване е нищо друго, освен път към най-същностната същност, вход към преображението.

Месец за нови книги – „Хлапета“ и „Деконструкцията на Томас С.“


Chobanov_HlapetaВ рамките на един месец се състояха премиерите на новите книги на двама автори, които познаваме като участници в школата на Емилия Дворянова по творческо писане. Това са романът „Хлапета“ от Александър Чобанов (на 13 декември 2013 г.) и „Деконструкцията на Томас С.“ от Владимир Полеганов (на 16 януари 2014 г).

Александър Чобанов вече е разпознаваем с други свои книги – сборниците „Колекция 18“ и „Летен следобед“. „Хлапета“ е неговият първи роман, в който той се опитва да върне (или въведе онези, които поради младостта си нямат памет) читателя в първите години на Прехода, чрез юношеските приключения на трима приятели. За Сашо Чобанов вероятно е било важно да спомене в текста си имената на фигури, известни от началото на Прехода. Например на с. 12: „Полицаите вървяха горди до тях, все едно са заловили убийците на Луканов“. Освен това, както се пошегува дружелюбно редакторът от издателство „Хермес“ по време на премиерата в НДК (която се състоя в рамките на Панаира на книгата), книгата припомня много автори от ученическия конспект и Министерството на образованието трябва специално да му благодари за тази популяризация сред нечетящото днес поколение. За книгата на Александър Чобанов писателят Емил Андреев е написал: „Работата му като сценарист не му е попречила, напротив – обогатила е неговия опит, укрепила е таланта му и най-вече е изострила творческите му сетива“.

Premiera_Vl_poleganov

Втората спомената книга – сборникът на Владимир Полеганов „Деконструкцията на Томас С.“ – е първата за нейния автор. Но макар и първа, това е компактен и промислен сборник от разкази, издаващи внимание не само към сюжета, но и към формата на изказа. Книгата е реализирана, като част от поредицата „Нова поезия и проза“ към Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, от която излезе точно преди година и книгата на Александър Христов „Следобеди, които…“, специално забелязана на конкурса за дебютни книги „Южна пролет“. (Христов печели втора награда на „Южна пролет“ и първо място от конкурса „Рашко Сугарев“ за разказ, включен в книгата му). За „Деконструкцията на Томас С.“ на гърба на книгата прочитаме кратките бележки на Едни Сугарев и Ани Илков:
„Какви странни птици са „Птиците” на Владимир Полеганов например – не са ли гарваните на собствената ни съвест, не са ли лешоядите на пропуснатото и лекомислено пропиляното?“ (Едвин Сугарев)
„Владимир Полеганов пише в жанра постфентъзи. Читателите веднага ще усетят, че той стои в авангарда на тези жанрови движения у нас, защото притежава мощно, добре артикулирано въображение и несъмнена мисловна дълбочина. Неговите истории озадачават, ужасяват и карат мисълта и фантазията да тръгнат заедно на път по следата на написаното в тази книга.“ (Ани Илков)
Преди няколко години, когато все още не беше публикувал, той написа следното изречение за себе си: „Владимир Полеганов е психолог със страст към странното и фантастичното в литературата“. На мен обаче винаги ми се е струвало, че зад фантастичното стои нещо друго, че фантастичното е само формата, чрез която Владимир Полеганов изписва живеенето. Нашето. Как делничното може да стане фантастично или фантазъм, или пък как лудостта или смъртта могат да бъдат представени отвъд традиционния начин за писане, с който да ги назовем? Все си мисля, че неговото писане е висококачествен внос на „магически реализъм“ на наша територия.

Успех на двамата автори и на техните книги. „Деконструкцията на Томас С.“ и „Хлапета“

Я. Радева

В нито един съновник не пише какво означава да сънуваш Итало Калвино

ИзображениеНа 17 октомври 2013 г. в Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ беше представено изданието „Калвино.net“ по повод 90 години от рождението на Итало Калвино. Публикуваният тук текст от Владимир Полеганов е включен в него, заедно с художествена проза, поезия и библиография за италианския писател. „Калвино.net“ е издание „Тера Фантазия“ и Италианския културен институт в София.

В нито един съновник не пише какво означава да сънуваш Итало Калвино.
В отворените само през деня библиотеки в градовете, както и във винаги достъпните библиотеки в мрежата, пише какво означава да четеш Итало Калвино, какво е да пишеш, след като си го чел, понякога – какво е да направиш филм по него. Но нищо за сънищата.
И се случва така, че една нощ изведнъж се озоваваш в град, за който очите на картографите са слепи, а ти се чудиш какво да правиш с всичко, което виждаш. В този град писателите са винаги с гръб към теб: зърваш ги само за момент, точно преди да се скрият зад някой ъгъл, или преди огледалото да застине само с твоето отражение върху себе си. Книгите имат най-непредвидимите следващи страници: мастилото по тях никога не изсъхва напълно; понякога думите се разбягват като стреснати риби и на дъното остава единствено сянката на стигналия до брега пътешественик. И историите са дълги, наистина дълги, с главата тук, а с опашката – там, когато още никой не е знаел, че може да съществува пространство, също и време. А ти, когато стигнеш до обсерваторията в този град и погледнеш през телескопа там, виждаш само едно нещо: собственото си око.
Горе-долу това е да сънуваш Итало Калвино.
Еднакво е и през нощта, и през деня. И във всеки един момент след съня нещо с голяма енергия, която е същата по сила както под слънцето, така и на лунна светлина, започва да работи, да случва, да променя. Тогава ти се иска да видиш поне в един от съновниците, които трескаво отваряш, какво значи всичко това.
Но на мястото на „Итало Калвино” не пише нищо. Има само бял лист с твоята сянка върху него.

Птиците

ИзображениеЕдно:
Ако гледа достатъчно дълго и внимателно през южния прозорец, може да успее да проследи някоя от тях до гнездото й. Така е чувала. Макар че как ще види къде точно е гнездото в тази огромна планина, не й е ясно. Няколко часа са минали, откакто е започнала да гледа през южния прозорец, и нищо. Нито птица, нито перо дори. Единственото, което пърха из главата й, са думите, които е запомнила от детството, може би от баба си, че на юг летят само добри птици. Ако питат нея, ще каже, черни петна летят на юг. Черни петна с червено в клюновете. Не знам как изглежда доброто, пернато или не, но не е такова, сигурна съм. А и никоя от нейните птици не отлита на юг, само отива в планината и се връща. Зад гърба й дреме празната стая. Зад нейния гръб: стена. Зад стената, в другата стая – прах, мушички и шум от съхнещи думи. Той е на бюрото си, машината му трака върху листа, раната му сигурно кърви. По-късно ще се погрижи за нея. Сега иска да погледа още малко. Небето няма нищо за нея. Времето, изглежда, също. Синьото синее, по него се плъзгат минути, часове. Които се носят нависоко, ги всмуква слънцето, които са на ниско, ги раздират кулите на града. Не може да каже, че времето е спряло тук. Иска й се, но не може. Което е хубаво, казва си, защото така знае, че времето е неизчерпаем източник. Има от него, значи. Ще има време да погледа още малко. Да стане от стола. Да се обърне към стаята. Да я огледа даже, преди да оправи полата си и да тръгне към вратата. Да отвори вратата бавно и да отиде при прахта, мушичките, при неговите думи. Да се погрижи за раната му. Да се погрижи за стомаха му. Да се погрижи за себе си.
Ще има време и да разбере какво се случва.

Две:
Когато влиза в кабинета му, той не е на бюрото. Лежи на леглото, заспал. Прозорецът е отворен. На перваза има черно перо. Тя го слага във вазата до пишещата машина и затваря прозореца. Там има още няколко като него. Той отваря очи. Днес писах малко, казва й. Виждам. Тя се връща при машината и полупразния й лист. Бялото е недостатъчно. Тъмносиньото е прекалено. Винаги ще е прекалено. И как няма да е: тези думи, те ядат мъжа й. Всеки ден. Стига ги е гледала. Марлята му е разкъсана. Червеното е плъзнало по почти всяка нишка. Зад разпарцалената превръзка наднича раната. Течностите за промиване, мехлемите, материалите за превързване отдавна са се преместили от банята тук, в тази стая, на рафта с книгите. Пак ме изненада. Всеки път. Бях затворил прозореца. Бях го залостил. Виждаш ли онази жилетка? Тя беше върху друга, отдолу имах блуза, риза. Мислех, че пластовете ще я забавят. Че… Естествено, че няма, прекъсва го тя и му казва да замълчи за малко, да не мърда, така, докато не махне капещата марля и не затвори онова нещо под нея. Че кога са го правили? Никога, той е съгласен. В началото всяко подменяне на превръзката е съпроводено от плач, и от двамата. Нощите им са безсънни от момента, в който той й казва, че му е отредено да се занимава с писане. Силата на виковете й, силата на юмруците й от деня, в който доставчикът донася машината, сега й се струват така невъзможни. Уведомителната телеграма от кметството отдавна не е рана, а просто белег. Той се е примирил твърде бързо, мисли тя. Тя не иска да се оставя на това, не подозира той.
Някой ден ще махне всички снимки от стената, ще счупи всички рамки. Така онова, което е тръгнало да изтича от тях, ще изтече още по-бързо. А и за какво й беше то? Някакво предписателско минало. Някакви щастливи сцени, парализирани, невъзможни сега, под диктата на думите. И без това пази всичко в главата си:
следобедните разходки в единствения парк на града
нощните концерти в най-горещите дни на лятото
шоколадовият сладолед, който не му харесва
жълтата лодка в езерото
Всичко е в главата й. Скрило се там, през зяпналата й уста, от момента, в който тя прочита телеграмата на глас:
Строител на обществото.
От март т.г.
Стоновете му я връщат в стаята. Кога е успял да се върне отново на бюрото? Не трябва да изпускам този момент, каквото и да долети след него.
На следващия ден, когато го намира в локва кръв на пода, когато вижда няколкото изписани от горе до долу листа до пишещата машина, тя не издържа и решава да направи нещо.
Преди това намира време, за да се погрижи за него.

Три:
Жената на горния етаж е загубила ума си преди години. Тя твърди, че са колкото перлите в огърлицата, с която не се разделя. Регистърът в клиниката сигурно има друга версия. Жената на писателя посещава жената от горния етаж сравнително често. Двете обичат да споделят тишините си: тази на лудата е тежка и голяма, онази на съпругата се утаява бързо на дъното й. В мъглявината на следобедните им бездумия главата на всяка е като кула в потопен град: видяла е много, знае много, не може да каже нищо. Това е следобед на думи, обаче започнал с не издържам от посетителката. Оказва се, че с тези думи запушалката е изтръгната, започва изливане, което никоя не може да спре. Нека ти разкажа как загубих ума си, започва безумната. Той бе последното нещо, което загубих, да знаеш. Как се държах за него, как го стисках до посиняване, ама не, не щя да остане. Губим всичко, да знаеш. Още майка ми ми каза: така е устроен светът, че всичко да изтече от теб. Ти нямаш клапи, нямаш врати, момиче. Погледни ме, цялата съм на дупки. Та така. Това ми каза и това беше истината. Аз, глупачката, отидох да търся някаква истина, намерих я, и полудях. Всичко, което виждаш по мен сега, всяка вдлъбнатина по някога гладката ми кожа, всяка резка, е буква. Нека ти спестя четенето: аз полудях, защото разбрах къде е отишъл. Но първо нека ти кажа за птиците: не можеш да ги победиш. Нито малките, нито големите. Те летят, ние вървим. Можеш само да ги следиш с поглед. И проклинаш. Аз проклинах толкова дълго, че за известно време останах без думи. Не без глас – без думи. Все едно ги бях пропила или пропиляла. Но после се върнаха. Оттогава си ги пазя само за мен. Е, и за теб понякога. В началото те мразех. Исках да те удуша – ей, там, в онзи ъгъл. Тогава щях да мога, бях силна. Но понеже вече веднъж бях загубила думите си, реших да не рискувам да загубя и силите си. А и после видях, че си свястна. В този блок няма много такива. Та, да ти кажа какво видях. Едно не знам: бягство ли е това, или спасение. Да се радвам ли, или да плача. Така и не разбрах. А много го мислих. Малко ми беше останало, всичкото го вкарах в тази все по-мудна мелница в главата ми. Накрая го зарязах. Няма смисъл, казах си. Аз вече съм луда, за какво ми е да търся обяснения за този свят. Трябва да свикваме с усещането за край, защото краят винаги идва и е всичко, с което оставаме.

* * *
Жената слиза по стълбите и си повтаря думите на лудата, превърта една от сцените на разговора им в главата си. Трябва да отидеш от другата страна на планината. От другата страна? На планината, казва тя. Звучи някак, млъква за малко, приказно. Приказно звучи, но не е. Не е приказка, друго е. Ще го загубиш, това е сигурно. Какво ще загубя, мисли си тя, докато стълбите до вратата й намаляват, или кого. Мъж или разум? Не е ли едно и също на този свят? Ненужните мисли остават зад нея, пред вратата. Какво видя там?, пита я. Какво видях, знам само аз. Но дали го помня, това не знам. То е още някъде в мен, върти се и гори, бавно, до момента, в който ще ме взриви. Но дотогава, не мисля за него.

* * *
Преди да тръгне, му казва, че трябва да отсъства, че няма да се бави, най-много ден-два, да гледа да не пише, ако може, ако не може, да предупреди съседката, която и да е, някоя, тя ще остави ключа си в саксията до вратата, да каже на брат си, ако трябва, поне за ден може да се откъсне от ценната си фабрика, да не се движи много, най-много до кухнята, където има яхния, супа, два хляба, нещо за десерт.

Четири:
Пътят към планината е прав, идеален. Край него има тополи. Пръстите на вятъра бутат върховете им насам и натам. Сенките на дърветата падат върху пътя като езици, облизват сивкавата му кожа, прибират се. Тя върви по средата на пътя, гледа да не ги настъпва. Все едно не са сенки, а дупки. Като че ли всяка следваща крачка може да се окаже началото на полет надолу. Очите й вече са в планината, даже отвъд нея. Скоро цялата ще е там и ще разбере. Или лудата ще се окаже лъжкиня. Просто завистница. Не й се иска да мисли за това сега. Няма да мисли. Ще върви само напред, до края на пътя, после по пътеката през планината, след това по пътеката към долината, за която й разказа онази. Докато върви, няма да поглежда назад, разбира се. Няма да поглежда нагоре, за да не се ядоса отново на онези изчадия, които носят откъснатите парчета от мъжа й и от десетки други хора нанякъде отвъд планината. Как бих подпалила гнездата им! Или може би не. Те вече са въгленочерни. Бих запушила ада, от който излитат. Да.

Пет:
Тя е на края на пътя си. Иска й се да продължи, поне още няколко крачки, но не може. Иска й се да затвори очи, поне за момент, но не може. Иска й се, щом е така, да е статуя, да е камък, но не е. Иска й се да е луда и да си измисля, да фантазира, но явно е с разума си, не го е изгубила.

Вижда я: къщата в гората.

Бяла, красива. Тази къща е като спусната отнякъде, толкова не на място, но толкова немислима другаде. Тази къща, сигурна е тя, е извън времето. Пролет, лято, есен, зима се гонят около нея, без да я докосват, като страхливи ухажори. Тази къща е най-сигурното място на света. Сега вече може да се движи. Нещо е изцедило парализата от тялото й. Докато е гледала къщата, тя е изпълзяла като змия и се е скрила под някой камък. Прави няколко крачки напред, бавни в началото, после – после почти тича към белите стени, към вратата от светло дърво, с брава от мед. Спира я строгият взор на прозорците. Ние водим към душата на тази къща, чува ги тя, не може да тичаш към душата на каквото и да било. Към душите трябва да пристъпваш внимателно, тихо. Разбира се, кима тя, разбира се. И се спира. Как може да ги вижда чак сега?! Птиците са няколко. Накацали са на покрива, на первазите, една подскача пред вратата. Очите им са любопитни, клюновете – пълни. Движенията й не ги плашат. Само студеният вятър, изглежда, е способен да разбърка перфектната подредба на перата им. Тя се опитва да им изкрещи нещо и тогава разбира, че на това място няма глас. Не се учудва, логично й се струва. Птиците изчезват в къщата. Една по една. През прозореца, през стената, през вратата, през покрива. Потъват като гмурци в отражението на дом край най-спокойното езеро на света. Тя си мисли: и тук са напаст. И пристъпва напред, внимателно, към прозорците.

Вижда ги: мъжът и жената.

Той лежи на дясната половина на леглото им. Тя е седнала на стол до него. В скута й има кърпа. В краката й има леген. Краката й са слаби, елегантни – това се забелязва лесно, защото роклята, която носи, е къса. Дрехата е в зеленото на есента, тъмно, прекрасно до кафявото на косите й. Мъжът изглежда е гол. Горната половина на тялото му – със сигурност. Долната е под одеяло, което е сиво като пердетата на спалнята. Сиво и като килима долу, под нежните й крака. Неговите крака най-вероятно са силни като ръцете и раменете му. И също така покрити с рани. Жената отвън въздиша с разбиране. И продължава да гледа. Вижда птиците, които вече са в къщата.
Една по една се появяват в спалнята. Въртят глави настрани, за да обхванат очите им обитателите на дома. Търсят къде клюновете да оставят товарите си, за да могат да откъснат нови парчета месо. След момент тя разбира, че греши. Птиците започват да скачат, по сивия килим, към металния леген. Оставят парчетата там, в легена, в краката й. Не оставят по килима нито следа, нито капка кръв. Жената се навежда и потапя кърпата в легена. Изстисква я и я понася към тялото на мъжа. Започва да промива раните, които, една след друга, изчезват. Мъжът гледа към жената. Тя се усмихва. Смее се. Двамата се смеят. Изглеждат радостни. Изглеждат познати. Онази отвън не чува нищо. Може само да чете чертите им.

И след това вижда детайлите:

всички детайли пред очите й. Всяка бръчка по лицето на мъжа, по белите чаршафи, всяка прашинка по скрина и върху скута на жената, всеки паяк в ъглите, в цепнатините, всеки цвят от снимките на децата по стената, всяка буква по отворената върху нощното шкафче книга, всяка линия от дърворезбата на гардероба, всеки косъм по неговото тяло и по тялото на котката, която спи на лявата половина на леглото, всеки клавиш на счупената пишеща машина на бюрото. Детайлите я заливат, вливат се в нея и заемат освободеното от парализата тяло. Текат по вените и артериите й и пълнят главата й. Гризат мислите й, изяждат ги. Детайлите правят света, този ужасен свят отвъд планината, реален. И невъзможен за нея. Тя може само да ги гледа. Тя може само да чете знаците на този свят. Дори да се протегне, няма да докосне нищо. Дори да отвори уста, няма да изкрещи нищо. Дори и да тръгне, няма да отиде никъде. Невъзможно е да се движиш из място, което не е за теб, казват й прозорците. И тя не кима, защото не може.

Разказът „Птиците“ е публикуван в „Литературен вестник“, бр. 22/2013, с.9. Той бе коментиран от Едвин Сугарев при огледа му на най-новата българска литература „Ускореният пулс на младата българска литература“ в същия борй на вестника: „…тази млада литература не е създадена, за да доставя удоволствията на мимолетния прочит. Тя е създадена, за да проблематизира света, за да изтръгва мисленето ни от уютните матрици и лесните обяснения. Какви странни птици са „Птиците” на Владимир Полеганов например – не са ли гарваните на собствената ни съвест, не са ли лешоядите на пропуснатото и лекомислено пропиляното?“

Из „Улица „Отец Паисий”

На 8 юни по повод фестивала „Улица „Отец Паисий” Александър Христо и Александър Чобанов, заедно с още един млад автор и Александър Феодоров, взеха участие в разговор за писателското поведение при представянето на новия брой на сп. „Страница“ (бр. 2 за 2013 г.). Характерното за този брой е акцентът върху моментното състояние на младата българска литература, извадка от която бяха тримата автори. Разговорът беше направляван от Младен Влашки, който сподели опитът от самостоятелното справяне на редакторите, за да съществуват литературните списания у нас. Говори се и за това как се създават литературните вкусове. И беше изтъкната ролята на блоговете, най-често негативна, тъй като нерядко коментаторите (често неизвестни, непредставени от своето име) изказват непрофесионално мнение за книга или автор. Преди представянето на „Страница“ Манол Пейков и Светлозар Желев представиха сп. „Granta”.
Изображение

Изложбата

Когато Сийка, или госпожа Сийка, както я нарече уж на шега момчето от охраната, когато тя за първи път влезе в магазина, чу от управителя за изложбата и й се прииска да плесне с ръце и да каже, това не може да бъде. Обаче тя не разполага с друга дума, освен „разбрах”.
Преди толкова когато време влезе тук, с бомбе, забравено от една сродница, което си беше нахлупила, защото вятърът навън щеше напълни с всякакви боклуци къдриците й, дето и без това се решат толкова трудно, всички си помислиха, тази госпожа сега какви ще върши при нас. Обаче се видя, че тя не е каква да е госпожа, а госпожа Сийка, нашата госпожа Сийка, която носи печени кестени от двора си като им дойде сезон. А иначе ежедневно се грижи да прозрачността на витрините. Но в големия магазин влизат толкова малко хора, че тя успява да постигне без много грижи прозрачността дори на теракота в помещенията за тоалет и в този случай човек би могъл да си помисли, но как е възможно това. Ами, възможно е, не с магия, разбира се, просто Сийка, или госпожа Сийка, е такава чистница, това всеки в магазина би могъл да го потвърди. Макар цели дни да не пуска прахосмукачка, просто прашинка няма на пода. Сякаш още щом влезе, всичкият прах се разбягва. Когато бръмне с прахосмукачката го прави не за друго, а заради служебните задължения, пък и всякакви микроскопични твари полазват и невидими прашинки падат от хората. Но най-често упътва посетителите с онази вечно млада усмивка, която изглежда такава сякаш заради носа – едни такъв особен, гардеробиерката, която е пътувала доста на млади години, казва, че има подобни по някои източни острови, но не точно същите, такъв нос, казва, едва ли някъде се среща. Госпожа Сийка се усмихва като слуша това и отговаря само, среща се, разбира се, ама, разбира се, че се среща. А когато липсват завеяните посетители, остава й време да си прехвърля през ума това онова.
А ето сега управителят и най-вече собственикът от чужбина са решили да предизвикат интерес, един вид реклама на специалния магазин, дето прилича на някакво министерство с тези червени мокети на пода, пълен с бутикови стоки, не парцалки като в моловете, а със съвсем изящни изделия, или поне успешно прекопирали изяществото кутийки за бижута или шахматни фигури с униформи като истински войници, и също цветни, ванилини и фруктови аромати, полепващи се сякаш по тялото й, когато минава покрай витрината с парфюмите. Ако беше млада или поне суетна, колкото са младите, би се застоявала по-дълго при миризмата, да я попие хубаво и колкото може по-навътре, докато усети кожата си превзета от тази обилна миризма. Дори може би отворила би някое от шишенцата и би вдишвала, или дори би си впръскала една капка, както продавачката когато мисли, че не я виждат. Но тя отдавна вече не е млада, а открай време не e суетна, и отдавна живее съвсем сама, дори синът си вече не чака, понеже се запиля в онази отвъдокеанска държава с топъл климат и спря да праща eсeмeси за празниците. Само това й остана от него – да се погледне в огледалото сутрин да види тази форма на носа, каквато и той има, все едно го е откъснала и го е залепила на лицето му. И как да не я намрази тази страна крадла, винаги гледа етикетите и никога не купува нещо от крадлата, никога? Макар да иска да научи какъв вкус има храната, която синът й закусва, обядва и вечеря. Затова тя отминава, колкото може по-бързо витрината на парфюмерията, да не й напомнят колко е сама и колко е ненужно да ухае. Когато й остане време да размишлява си казва, че сякаш цял живот не е било нужно уханието й, на никого. Затова изтърква припряно стъклата на парфюмерията и дори малко нервно, не се спира да се заглежда в някое тумбесто шише или друго нарочно изработено да наподобява на женско тяло.
Тя най-често се застоява покрай витрината на щанда за детско облекло, не само защото децата, които влизат пипат стъклата, за да играят на отпечатъци и оставят от ръцете, от носовете, понякога от устните. И едни такива малки устни висят по прозрачното стъкло, сякаш висят във въдуха, над нищото като крила на ангели. Докато ги избърсва старателно, госпожа Сийка издиша малко облаче, което се пука в топлия въздух като сапунен мехур. Подавачката зад витрината никога не я попита дали този мехур е пълен с досадата, че децата пак са нацапали, или с друго. Но кого интересуват вътрешните причини, които човек си пази под кожата не като мехур, а дори като мазол, който когато се пука много люти?!
И щом управителят изля заръките, че трябва да съдейства на момчето по елподдръжката да разместят пейките и рекламните пана, дори трябва през следващите дни да остава, така да се каже, извънредно и да следи дали някой не прави снимки с я с телефона, я с друго нещо нерегламентирано, понеже е абсолютно забранено, но най-вече, и това й е основно задължение – чистота на ескпонатите, понеже са много скъпи артефакти, автентични, толкова колкото те двамата с момчето по елподдръжката никога не са виждали. Ако нещо се случи на фигурите – цял живот няма да могат да ги изплатят. Както нито този живот, нито дори следващият ще им стигнат да проумеят полимерната презервация, която е способна на такива чудеса, такива чудеса, кавито не са и сънували.
Макар наистина да няма представя какво е полимерна презервация, Сийка, или госпожа Сийка, е съгласна, че такова нещо не е сънувала, защото знае не от вчера какви са тези артефакти, които чакат, направо друга дума й дойде на устата, съвсем автентична, която да изрече на управителя, но тя има право само на една и затова, стиска устни, даже ги свива в гримаса, дъгата им се сбръчква, и казва своето –„разбрах”.
–    Сериозно ли са трупове? – пита после момчето по елподдръжката, макар и той да е знае вече.
–    Сериозно, отговаря му и чува псувнята, която не й се струва неприлична.
Така че Сийка, или госпожа Сийка, се зае с освобождаването на място за експонатите, които всеки момент ще бъдат паркирани пред входа на магазина – за сеира на зяпачите и за неин ужас, а щом дойдат ще следва нарежданията на кураторката, онази хубава, прелестна, дори прелъстително напъпила девойка, която лично управителят посрещнал на аерогарата и която вероятно ще навести в хотела или ще разходи из живописните околности, без да забележи, че белите й ръце издават не някаква си там безплътност, а единствено анемия. Но госпожа Сийка, тя така се представи на чужденката, го разбра още щом кльощавото й тяло влезе в магазина. Моментално забрави името й и в нея остана единствено това Анемия, почти като Амелия, но Амелия е живо име, пърхащо някак, раждащо, а тази кураторка и изложбата й са толкова призрачни, че чистачката нямаше да се учуди, ако през вратата през тези седем дни на изложението връхлети не друг, а граф Дракула. Седем дни, все някак ще минат, ще гледа встрани, възможно най-малко ескпонатите артефакти, и после край.
Но времето сякаш спря. Забеляза го още когато сякаш безкрайно дълго стоя в магазина и когато прозрачният пръст на кураторката се размахваше със задачи. Като магьосническа пръчка този пръст вкамени минутите и затова безкрайно дълго госпожа Сийка изрязва надписите с думите, описващи частите на човешкото тяло, които щяха да бъдат залепени до експонатите. Сякаш безброй бяха големите сандъци, съвсем като саркофази, и безкрайно дълго момчетата с гащеризони ги внасяха през служебния вход на магазина. Не, тя няма да гледа, когато ги отворят, ще откаже да помага, ако я помолят, съвсем твърдо ще каже, че не иска да повреди техните артефакти обработени с не знам си какво. Но не се наложи. Анемия каза с нейния завален говор:
– Вървете вече, госпожа Сийка, наш екип ще ги нареди през нощта!
Само трябвало по време на изложбата да внимава да е чисто около тях и някой да не ги повреди. Охраната също щяла да наблюдава, но скъп материал било…
Разбира се, че няма да го направи. Тя си обеща да не погледжа в никакъв случай в онази посока. Още щом влезе в сградата утре ще забие поглед в мокета, знае всичко наизуст, може и без да гледа да стига където иска.
И следващата сутрин точно така пристъпи, с очи в червената настилка, която се разстилаше като зряла малина. Но ужас, толкова са изцапали през нощта! Госпожа Сийка настръхна от прахоляка по пътеката и се завтече към прахосмукачката. Снова през целия ден, стара се да страни от фигурите, разположени съвсем наблизо, само да се обърне, на няколко метра от всяка витрина са тези неща, същества или тела и сякаш я наблюдават. Дори не и остана време за стъклата на парфюмерията, а за пръв път се прииска да отиде да се окъпе в тяхната миризма, може би имаше и друго – но тя си каза, от толкова работа така се изцапах, сигурно воня.
Някак издържа и втория ден, през цялото време се опитваше да мисли за вечерта, за улицата си, за кестените, които скоро ще цъфнат, за това как би могла довечера да разкаже на съседката си тези покъртителни впечатления от изложбата, а може би и по телевизия са говорили…. но не, тя не иска да разказва на никого, иска да се прибере и да мълчи под кестените. Но когато влезе в магазина на третия ден, отново изтръпна от насипания по пода прах. Когато видя палмите от екзотичната страна, които бяха сякаш се източили през нощта и за които знаеше, че в родината си се хранят с мъртвата материя от почвата – жаби и дори малки разлагащи се птици, тогава госпожа Сийка разбра. Нещо става през нощта, а може би непрекъснато, даже в момента, докато през главата й минава тази мисъл. Експонатите, макар обработени с течна силиконова гума, или каквото е изписано на таблото, се лющеха, така както всяко тяло изхвърля мъртвите се клетки, а те бяха мъртви тела, милиарди мъртви клетки, които копнееха да се олющят. Тя сякаш почувства, че това се таи в мъртвите им очи, които за нищо на света не иска да погледне и които я наблюдават, желанието им да се завърнат към естеството си, отделяха се, посипваха земята, посетителите ги вдишваха и тя ги вдишваше също и колкото и да се къпеше после, мъртвите клетки щяха да засядат на гърлото й, да влизат в дробовете и в сънищата й. Накрая тези мъртви тела, въпреки обработката, щяха да се разпаднат, неминуемото щеше да се случи, както се е случвало много пъти с всяко мъртво нещо, което преди това е било живо. И какво щяха да направят тогава бледата Анемия и нейните далечни чуждестранни шефове? Щяха да отидат, както се говори, в моргите, или щяха да потърсят бездомници под мостовете, или може би вече новите експонати се изработват в някаква лаборатория, където кожата се отлепя от тялото, сърцето се изважда, ушите се слагат в нафталин или друго вещество, всичко се разпределя на някаква огромна гладка маса и изглежда точно както онзи триптих в Испания, на който е виждала снимка. Само че госпожа Сийка успя да си представи единствено дясното крило на изображението, онова мрачното, изкорменото, онова, което беше наречено… Ах…. какво ни дойде до главата…, и свали работна си престилка… не ми добре, каза, отивам до аптеката.
Разбира се, не тръгна към аптеката, за какво й е аптека, трябва й, да, райски газ, една голяма доза райски газ и да забрави къде се намира, какво прави, от какво естество са прашинките край нея, от какво растат растенията в магазина, всичко да забрави. Стори й се, че утре щом отново влезе, или дори след малко, като се върне, ще са пораснали още, ще са стигнали стъкления таван, който е на много метри над листата им. Ако сега влезе в църквата, ако се протегне и напълни в термоса, в който си носи чай, светена вода, ако я излее върху телата със сигурност ще се свият, ще изчезнат, само купченки хумус ще остане. Но моментално ще измъкнат от някъде нови, тя знае, вече вижда камионите с надписа на фирмата да спират пред магазина и момчетата с гащеризони да внасят нови саргофази. Нищо не може да направи, безсилна е. Боже… как е възможно…, бързо, засрамена, виновна, трепераща вдига пръсти да се прекръсти. Никакво предчувствие не я осени, че за последен път влиза в църква.
Не разбра как изминаха четвъртият и петият ден, чувстваше се като във вътрешността на огромен кит, не, не кит, прахосмукачка, която събира всичкия отпадък на света, че тя колкото и да се опитва да изчисти едно, макар и малко местенце, не успява. Привечер краката я боляха, виеше й се свят, беше сигурна, че причина за това е в микроскопичните  прашинки, които не успяваше да изчисти.
На шестата сутрин се погледа в огледалото. Помисли си това, което често си повтаряше сутрин. Момчето на мама! Вижда го наведен над бялата мивка и жабури уста. И остават още само два дни. Тази мисъл я окуражи, вля в прасците й сила, беше готова да търка пода и всмуква с прахосмукачката, да отлюспва прашинки. Само да минат тези два дни! Когато телата заминат и когато бързо ги забравят като кошмар, ще дезинфектира всичко, ще блесне наоколо пак като слънце.
С такива мисли на успокоение изтичаше деня, когато чу глъчка край себе си. Отскубнали се от родителите си хлапаци се гонеха край фигурите, увлечени в играта и не знаещи навярно, нищо за естеството на телата. Те бутнаха една фигура, която се поклати първо по-леко, после по-застрашително, аха да падне с трясък и кости и костици да се разпилеят наоколо. Ужасена от мисълта да събира тези отломки, госпожа Сийка се почувства като жаба, по която експериментално, в името на научното откритие, пускат ток. И точно като такава жаба скочи към фигурата, без умисъл, по инстинкт, за да я изведе от неестествено раздвижено й положение към почти толкова неестественото й статичното извисяване сред магазина. Без да гледа към тялото, по-скоро почувства как къса въздуха с отчаяните си поклащания, се приведе и го хвана през кръста, колко да спре клатушкането. Скара се на децата за тяхното невнимание и се опита да се отдалечи възможно по-бързо, но усети, че пръстите му, костеливите като че тръстикови пръсти, се бяха оплели в къдравите й коси. Ужасена, но негубеща самообладание да се отдалечи колкото може по-бързо, ги издърпа и вдигна глава. Тогава застана в лице към фигурата. Видя мъртвите й тъжни очи, бездънно тъжни. Видя скулите, устните, отворени в някакво замряло послание, но най-вече, моментално забеляза носа. С каквото й да бяха обработвали кожата и мускулите, този нос, точно като нейния тя не би могла да сбърка с друг. Тогава вътрешностите й се свиха, утробата й се сбръчка, после тялото, лицето, устните и тя напълни въздуха с вик.
Падна като круша.
Така си помисли продавачката от магазина за детско облекло, която беше видяла всичко.
Родителите на хлапаците изхвърчаха възмутени, понеже, ето, персоналът с тези налудни крясъци смущава децата. Искат да дадат оплакване. Къде е управителят, къде е управителят? Няма го?! Как така го няма? Веднага да дойде, някаква служителка паднала в несвяст, лежи неестествено на земята, плаши децата. Веднага да дойде и да даде обяснение.

Разказът е публикуван в бр. 19 на „Литературевн вестник“ от 22.-28.05.2013 г.

Първа награда от Националния конкурс „Рашко Сугарев“ за Александър Христов и отличие от „Южна пролет“

Изображение2013 година безспорно се очертава успешна за младия автор  Александър Христов. Освен че излязоха няколко рецензии в литературните издания за неговата дебютна книга, през изминалия месец той получи и няколко престижни награди.
Журито на националния конкурс „Рашко Сугарев“ му връчи Първа награда за къс публикуван разказ за „Литературният експрес“, включен в дебютната му книга „Следобеди, които…“ По традиция награждаването се проведе в столичната книжарница „Хеликон – Витоша” на 23 април – Международния ден книгата и авторското право.  Журито на наградата е с председател Димитър Коруджиев и членове Георги Величков, Любен Петков и Деян Енев. Финансирана е от Национален дарителски фонд „13 века България“. Миналата година награди от конкурса „Рашко Сугарев“ получиха и други участници от школата на Ем. Дворянова. Предлагаме линкове към публикации относно връчването на наградата през 2013 г.:
http://www.kultura.bg/bg/print_article/view/20887
http://bnr.bg/sites/hristobotev/Shows/Culture/Artefir/Pages/130508konkurs_r_sugarev.aspx
Няколко дни по-късно журито на друг национален конкурс връчи на автора отличие от конкурса  в Хасково.

За филма „Преходът или какво стана с нас”

90„Преходът или какво стана с нас” е нов български документален филм от СФФ, чиято премиера се състоя на 20 март в Дома на киното. Той безспорно е част от поредицата качествени документални филми („Накаран да замлъкне: Геори Марков и убийството с чадър”, „Витоша” и др.), които СФФ предлага на фестивалната публика. Една нещастна история за българския преход, но и за това как са се състояли преходите в други страни – бившата ГДР, Естония и Македония. Един от участниците във филма, спомняйки си 90-те каза – чувствам се наивник. Този филм е абсолютно наложително да се гледа като визуална енциклопедия на проблемите и подмените, които се случиха през изминалите години в българското общество – много от нещата, родените след и около тези промени/подмени едва ли предполагат (но днес те имат право на глас), а случилото се им изглежда като невероятна история. На фона на драматичните споделяния на Желю Желев, Петър Стоянов, Д. Луджев, Едвин Сугарев, Митко Новков, адв. Васил Василев и абсолютно всички и български, и чуждестранни участници, Цв. Цветанов беше единственият, който говореше за това как ще излови всички групировки, ако е нужно с външно сътрудничество, след като през цялото време разказите и документите показваха, че групировките отдавна са част от властта и дори са създадени от нея – предходната (комунистическата) власт. Именно така е охарактеризиран преходът ни – не като промяна, а като подмяна. Причините, които разнородните участници обсъдиха бяха разнообразни, но най-конспектирано ще ги подредя: 1) сгрешена още от 90-те съдебна система (Луджев се подсмихна виновно-наивно, че и по негова вина е тази грешка); 2) медии, които създават неправилен образ за авторитети; създадени са и замислени като несвободни медии; 3) непреодоляно, несъстояло се осмисляне на миналото; 4) нерешен въпрос с досиетата, който държи в състояние на манипулация, едни, а в състояние на власт от тъмното, създавайки олигархични, тоталитарни структури  – други; 5) необмисленост на това, което се очаква от всички като демократично общество, неподготвеност на обществото (средното градско общество, интелектуалци, писатели, инженери – всички) в началото на 90-те – благодарение на това подмяната се осъществява успешно; 6) приватизация и разпределяне на средства при липса на закони как да стане това.

По всяка вероятност монтажът на филма на реж. Атанас Киряков е приключил преди втората половина на 2012 г., защото финалните кадри и реплики се отнасят за протестите като пряк коректив на избраната власт (даден беше пример с Франция), а на кадрите от митинг от 90-те прозвучават финалните думи от филма – дано българските младежи заявяват правото си, както младежите от 90-те.

Много неща могат да се разкажат около филма, а най-вече от тези, които имат памет за времето. Режисьорът каза, че е подбирал от огромно количество материал. Наистина много работа. Филмът е около 120-минутен, а сюжетите, към които разказите водят – дълбинни.

Яница Радева

Издателство „Колибри“ представи библиотека „Галактики“

НИзображениеа 19 март 2013 г. издателство „Колибри“ представи библиотека „Галактики“ в  „Суингинг хол“. Под светлината на прожекторите говириха Андрей Велков, идеен създател на поредицата и автор на книгата „Български психар“, Светлозар Желев от издателство „Колибри“, Христо Блажев от Книголандия, а също и Владимир Полеганов, който като автор на предговора на най-новата книга от тази поредица –  „Зора“ на Октавия Е. Бътлър сподели някои основни черти на стила на авторката, книгата и четенето й.

Как се прави литературно списание в България

ИзображениеДа издаваш литературно списание днес е, като да правиш литературно списание преди двайсет години. Времето тече, но трудностите и хъса да го направиш, въпреки всичко остават.
На 16 януари в Унгарския културен институт се състоя представяне на трите книжки от 2012 година на списанието за литература, изкуство и култура „Море”. То е едно от малкото литературни списания в страната ни.  Издава се в Бургас, но този факт в никакъв случай не омаловажава присъствието му в литературното пространство у нас. Всъщност именно това присъствие е белег на упорита борба за литературна наличност. Съществувало и преди 10 ноември 1989 г. като алманах “Море”, спряло за кратко през 1992, когато главен редактор е Хр. Фотев, то е едно от изданията, които успяват да се възродят и да съхранят литературното си присъствие.
Водещ на вечерта, посветена на списание „Море”, беше поетът и литературният критик Йордан Ефтимов, но за списанието говориха както двама от редактори му – Иван Сухиватнов и Росен Друмев, също Марин Георгиев, гост-поет на третата книжка на „Море”. Свои впечатления сподели и публиката, сред която бяха и поети, и литературни критици, като поетите Иван Цанев, Иван Теофилов, Рада Панчовска, Екатерина Йосифова, литературните критици и историци Митко Новков, Божидар Кунчев. Това е първото представяне на списанието в София, откак то излиза с нов артистичен вид. Митко Новков като част от редакционния екип на предходния формат на „Море” спомена предишния му изглед от времето на 1998 г. като по-скоро подходящ за туристически гид, отколкото литературно списание и открои предимството на новия формат на „Море”. По време на вечерта много се говори за трудностите да се издава днес литературно списание, а още повече в провинцията, без то да е провинциално, а да следва високите парадигми, заложени в идеята за национално литературно списание.  Трудностите естествено, на първо място, са парични, но и се коренят в способностите да убедиш общинското ръководство в необходимостта от литературното списание. Втората трудност е да отстояваш и да публикуваш само текстове, които имат необходимите художествени достойнства.
Композиционно „Море” следва парадигмата на антологията. В него с предимство са художествените текстове – поезия, проза, драматургия – като българска, така и преводна. По-малко страници са отделени за отзиви за книги или литературна критика. Всеки брой на списанието се открива от цикъл стихотворения от гостуващ поет. В първата книжка читателите могат да прочетат стихотворния от Петя Дубарова. През 2012 година се навършиха 50 години от рождението на поетесата. Публикацията на нейните стихотворения и краткия текст-соната от проф. Светлозар Игов са част от събитията и жестовете отбелязали годишнината й. Гост на втората книжка на „Море” със стихотворения и фрагменти е поетът Едвин Сугарев, а на третата Марин Георгиев.
Списанието е забележително и с това, че публикува текстове не само на утвърдени автори, но на млади поети и писатели, а за някои от тях „Море” е литературен прощъпулник. Така в книжка 1 на „Море” публикуват утвърдени творци като Екатерина Йосифова, Петър Чухов, Амелия Личева, но в рубриката „Млади гласове” поетите Стефан Иванов, Донка Димова и прозаиците Александър Шпатов, Ангел Игов, Владимир Полеганов. По-особено е съдържанието и композицията на втората книжка, която освен гост-поетът Едвин Сугарев е съсредоточена преобладаващо към млади автори. От поезията в нея читателите могат да прочета стихове както от Марин Бодаков, Мира Душкова, така и от Мария Калинова и Владислав Христов, също пиесата „Зазиданите” от Ясен Василев, която е поставена приз настоящия сезон на сцената на Младежкия театър в София, също разкази от Бистра Величкова, Тодора Радева, Димитър Калчев, Мартин Колев и други. Третата книжка освен с разказите на Емануил Видински и Бойко Ламбовски и стиховете на Оля Стоянова и Йорданка Белева е интересна с разказите от предстоящата „Антология на бургаската проза”, в която ще са представени разкази на писатели, свързани с Бургас. На страниците на списанието можете да прочетете текстовете на българските класици Петко Росен, Константин Петканов и Димитър Димов. Текстовете на публикуваните млади прозаици дават възможност да се откроят основните тенденции и теми в съвременната българска литература, както и вкуса към умишлено небрежното разказване и към по-изискана стилистика.
Във всяка книжка на „Море” има цветно приложение за изобразително изкуство и фотография, в което са публикувани репродукции предимно на млади бургаски художници (в представените книжки 2. и 3. това са Мирослав Ангелов, Симеон Шивачев). В раздела „Фотография” на 2. книжка можете да разгледате фотосите на Едвин Сугарев от Суджаса. Критическите текстове, които са публикувани в представени книжки на списанието включват интересните статии от Вихрен Чернокожев за Христо Огнянов и беседите му по радио „Свободна Европа” и за Борис Априлов, на Мая Горчева за остров Крит като пространство на балканската литература и Божидар Кунчев с очерка му за поета, драматурга и преводача Иван Теофилов.
Яница Радева

Post Navigation